Дежьо Кемени - Тайнственият козел

— Така беше. А твоето животно?

— Козел. Какво би казал, ако там върху апарата за еспресо видиш един блеещ козел, който преди това въобще не е съществувал?

— Отначало ще помисля, че съм в цирк. След това, ако забележа, че не съм в цирка, ще поискам книгата за жалби. Е, хайде, за какво става дума?

Сокач се наведе напред.

— Слушай тогава… — и накратко му разказа случая.

Шомоди го изслуша, без да го прекъсне. Посетителите в кафенето оредяха, навън дъждът вече ръмеше. Шомоди се намести удобно, облегна се назад.

— Казваш, че и наемателят е видял появата на козела?

— Така каза. Но не вярвам на празни приказки. Уж имал ревматизъм, но според участъковия лекар никога не е имал такива оплаквания.

— А медицинската сестра какво каза?

— Луизика бълнувала: „Козелът!… Няма да ги дам!“

— Какво няма да даде?

— Очевидно, наследените бижута.

Шомоди си играеше с една кибритена клечка.

— Имре, снабдителите рядко халюцинират. Относително рядко. Хм? Всеки трезвен човек би се засмял на тази история, но… хората въобще се смеят на това, което не разбират. Пък нали и собственикът е видял козата с очите си?

— И аз видях козата преди един час. Умряла. Истинска коза.

— Откъде знаеш, че си видял истинска коза?

— Биро и останалите свидетели твърдяха, че това симпатично животно е куцало с левия си заден крак. И аз видях, че му липсва… — Сокач подскочи. — Открих! Хирошима!

— Полудя ли?

— Задният ляв крак на козата бе като на пострадалите жертви на Хирошима от снимките! Тази коза…

— Хирошима?! Това е интересно. Как се казваха брата и сестрата?

— Гатц.

— Плаща! — провикна се към келнера Шомоди. — Гатц?

Дъждът беше вече спрял. Вън пред вратата Шомоди се обърна към приятеля си.

— Казваш, че Гатц ли? Гатц… Вилмош Гатц, нали? Учител.

— Пенсионер.

— През 1947 година излязъл в пенсия. Мда — Шомоди говореше тихо. — Тази коза просто се е появила върху гостната маса?

— Е, така казват — Сокач клатеше глава почти нервно. — И ако почнеш да питаш защо не е било котка или камила, или фламинго…

— Няма да питам. Това е без значение. По принцип е можело да бъде и хипопотам. Защото…

— Ти считаш ли за възможно по принцип призрачното видение?

— Вилмош Гатц…

— Така се казва. Колко пъти ще ти повтарям? Не се сърди, но…

— Зная, трябва да вървиш. Отивай!

— А ти?

— Ако позволиш, ще потърся този Гатц. Сокач се засмя.

— Добре, ела! Очевидно се досещаш, че тъкмо към него съм тръгнал.

— Както кажеш. Виж какво, Имре, имам една молба. В интерес на следствието. Сега аз се намирам в състояние, в което ти често си свикнал да бъдеш: чувствувам нещо, но не съм сигурен в него.

— С една дума?

— С една дума, що посетя колегата, бившия преподавател по физика, а ти ще дойдеш с мен като приятел, не като следовател. Ще бъде по-искрен с мен, отколкото ако…

— За какво мислиш?

— Само предчувствувам.

Седнаха в таксито. Докато стигнат Стара Буда, облаците се разпръснаха и ниските лъчи на есенното слънце осветиха червените покриви на малките улички.

На площад „Флориан“ освободиха колата и поеха пеш по една малка тясна уличка.

— Там е, дванадесети номер — каза Сокач.

— Чувал ли си нещо за хилофорезата? — попита съвсем безпричинно Шомоди и без да дочака отговор, продължи: — Значи, както се разбрахме, нали? Наблюдавай и внимавай!…

Вратата отвори мъж с прошарена коса, надникна зад нея и недоверчиво ги изгледа.

— Кого търсите?

Шомоди учтиво се представи. Сокач последва примера му.

— Шомоди Габор, физик съм, това е по-млад мой колега, Имре Сокач. Бихме искали да ви отнемем само няколко минути, господин учителю. Зная, от години живеете усамотено, но мисля, че научната работа не може да бъде просто ден за ден. Убеден съм, че и сега работите. Работите, въпреки че от години не сте публикували нито едно научно съобщение. Бих ви помолил за съвет във връзка с един проблем.

След кратко размишление Гатц махна с ръка.

— Все едно, влизайте! При мен е ужасна бъркотия, но имайте пред вид, че съм стар ерген.

Минаха през тясно преддверие и стигнаха в просторна стая с малко прозорче. Книжни лавици покриваха стените. Пред прозореца имаше бюро, покрито със стъкло. Върху него — разпръснати бележки, ръкописи, книги, таблици, безредие. На отсрещната стена на стаята между две полици за книги се виждаше покрита с тапети врата, водеща към вътрешните помещения.

Домакинът ги покани и двамата седнаха на тясно, изтъркано от употреба канапе. Разговорът започна Гатц: