Дежьо Кемени - Тайнственият козел

Сокач измъкна листа от ръцете на Шомоди, пъхна го в джоба си и посочи към облепената с тапети врата.

— Хайде!

— Чакай! — провикна се Шомоди. Пристъпи към вратичката, внимателно я открехна. Вмъкна едно малко защитно апаратче на педя навътре. Лампата на лъчеизмервателя дори и не светна. — Можем да влезем!

Зад вратата, в средата на разположената по цялата дължина на стаята лаборатория, на висок половин метър барабан стоеше странно устройство. Под направения от прозрачна материя, приличен на ковчег капак, се виждаха контурите на човешко тяло. Шомоди се приближи. Във вдлъбнатината на изкуствена материя, в полулегнало, в полуседнало положение лежеше страхотно обезобразено тяло. Човешко тяло. Скръстените на гърдите ръце стискаха емайлираната кутия с венецианския изглед. Косата и миглите бяха изгорели, ужасни рани покриваха двете ръце, долната част на тялото липсваше напълно. Бялото на очите бе тъмножълто. Преносвачът със странна конструкция и генераторът бяха закрити зад дебел изолиращ слой под подиума, ако все още бяха здрави и не бяха унищожени заедно със своя откривател.

Сокач се отърси от призрачната гледка и пристъпи по-близо.

— Няма крака — каза тихо.

— Няма — отвърна също тихо Шомоди. — Те са вече някъде в Австрия.

— Ужасяващо… — Сокач се обърна назад. Виждайки хората си, той се изправи и продължи с делови тон: — Кракът на козата също бе такъв. Откъде ли е имал пари, за да създаде такова устройство?!

— Това вече действително е ваша работа, старче — отвърна Шомоди. — Мен много повече ме интересува методът. Каква материя е разложил? Как е могъл да модулира вълните според кода на живия организъм? Невероятно много информация е трябвало да пренесе! Гениален човек! Или луд? Или мошеник!? Но не можа да пренесе със себе си тайната. Не, господин професоре, всичко ще изясня!

На другия ден сутринта не можаха да чуят мъртвата Луиза, затова пък Биро дойде в съзнание. Изясни се и онова, което все още бе мъгляво и неразрешено. Вестта за смъртта на брата и сестрата Гатц развърза езика на Биро и сега, без да се съпротивлява, правеше пълни признания.

— Гатц искаше пари на всяка цена. По онова време ухажвах Луиза, тя не ме обичаше, но Вилмош ме насърчаваше. Чрез мен искаше да се добере до ценностите.

Преди последния и концерт дойде ред на този разговор между тримата, от който Луиза ясно разбра намерението на брат си. Това я потресе, не смъртта на майка й. Затова се оттегли. Когато поради произхода си изпаднах в беда и животът ми бе в опасност, Гатц ми помогна. Заплатих със злато. Тогава не знаех за какво му трябват пари. Не знаех какво работи. След освобождението той заговори да се пренеса при самотната му сестра. Не бяхме вече млади. Луиза нямаше да съжалява, ако наемателят й е стар познат. И Гатц започна да ме шантажира. Шантажираше ми чувствата. Шантажираше ме с Луиза, заплашваше ме, че Луиза ще съжалява, ако не сторя това, което иска. Заради него крадях от завода материали, инструменти. Самият той, в буквалния смисъл на думата, гладуваше, икономисваше и за две десетилетия създаде това, което сте видели. Аз полека-лека се досещах какво работи, тъй като не разбирам от физика. Когато след това се появи козелът… Тогава със сигурност вече знаех, че всичко това е сторил Вилмош. Само не знаех какви са му намеренията. Много пъти е споменавал, че ако може да попадне на благоприятен момент от слънчевата дейност, тогава ще се опита да извърши това, което десетилетия наред работи. Явно — прибави горчиво — изминалите дни са били подходящи за това.

— И го извърши, но не съвсем успешно — прекъсна го Сокач. — Козата не успя да пренесе напълно здрава, а себе си — още по-малко.

— За Луиза това вече няма никакво значение — промълви Биро. — А сега вече и за мен. — Погледна умоляващо Сокач и отново изпадна в безсъзнание.

Двамата следователи спряха пред болницата.

— Ами, край на следствието! — каза тихо Гере.

— Край — повтори също така тихо Сокач. — Във всеки случай тайната на хилофорезата е в по-надеждни ръце, отколкото бе преди това. И доколкото познавам Габор Шомоди…

Гере неочаквано се усмихна.

— Не мислиш ли, че наистина е време и ние да имаме най-после един носител на Нобелова награда?

© 1970 Дежьо Кемени

© 1983 Христо Боевски, превод от унгарски

Dezső Kemény

A titokzatos kecskebak, 1970

Сканиране: Boman, 2009 г.

Разпознаване и редакция: NomaD, 2009 г.