Дежьо Кемени - Невидимото оръжие

Раджо пристъпи напред. Между тях имаше около три метра. Петер се постара да остане пред огледалото. Тенорът се подпря на масата с две ръце и приглушено заговори:

— Дигайте си партакешите, дребосък такъв! С мен ли сте се захванал? Как смеете с най-големия жив тенор на света…

Петер се изсмя:

— Е, и? Това обида ли е? Да не искате да се дуелираме? За съжаление не разполагам с оръжие като вашето, маестро…

— Изчезвайте! — Раджо вече беше почервенял от гняв. Петер нарочно продължи да го дразни:

— Правилно, веднага си тръгвам, но, ако позволите, ще си взема таралежа. Не бих посмял дори и него да оставя в близост до един обикновен наемен убиец.

— Внимавайте! Ако не ви считах…

— Какво? Да не би сърцето ви да се е смилило над мен? О, о.

Раджо се беше задъхал. Глухо заговори:

— Безумец, нямате доказателства. Не можете да ни навредите. Без доказателства няма престъпление!

— А ако има доказателство?

— Няма. Не е възможно — изсмя се. — Вие подозирате нещо, скъпи, но нищо няма да постигнете с това.

— Така ли? Тогава какво чакате?

— Ще умрете, плъх такъв!

— Е, най-после!

— И ако умрете, няма да е затова, защото подозирате нещо, а затова, че имахте нахалството да се захващате с мен.

— Хайде, маестро!

— Порко импуденте! — Петер се загледа в лицето на италианеца; той се накланя леко напред, вратът му се издува. Петер внезапно разхлабва мускулите си, двете му ръце политат във въздуха, вратата отлита със страхотен трясък, някой подкосява краката и на Петер. Висящото на стената огледало се разпада на парченца, които се посипват по лежащия на пода Петер.

Тропот на крака, шум. Петер поглежда нагоре:

На китките на смъртно бледия Раджо щракват белезници, някой пъхва ръце под мишниците на Петер, повдига го. Някаква потна, разрошена фигура крещи в ушите му:

— Нищо?!

— Какво нищо?!

— Нищо ли ти няма?! Вържете му устата! Всъщност, не трябва, излишно е.

Петер се надига, изтупва праха от дрехите си. Поглежда към Раджо, после към парчетата огледало.

— Вложи и майка си, и баща си. Гледай го как се е задъхал. Като кобра след ухапване.

— Ей, ама ако не бях те дръпнал! Игра си играеш ти!

— Мисля, че за ден-два ще е безопасен.

— Отведете го, другарю старшина… — каза Сакач. Пред вратата да останат трима души. Шипош, открий секретаря! После ще дойда при вас, дотогава пълна забрана върху информациите. Петер! Какво ти става?

Петер, подпрян на стената, се усмихваше уморено.

— Нищо. Просто реакция. Да пием някъде по едно кафе! — Изведнъж се изсмя. — Щях да бъда сравнително красив труп.

— Що за безвкусица — избухна Сакач, след това се засмя и той. — Да вървим… Ей! Какво, по дяволите, е това мляскане?

Петер погледна търкалящата се под масата, от време на време надигаща се чанта.

— Отокар закусва с остатъка от кифлата…

Шарика безмълвно плетеше, Петер с цигара в уста се бе подпрял на зелената камина. На всеки пет минути поглеждаше часовника си, накрая на петнадесетата минута търпението му се изчерпа.

— Ела да изсвирим оня гавот от Бах. Ако дотогава не дойде, ще отида да го посрещна.

— Няма ли да е По-добре, ако ми разкажеш?

— Не, Имре разследваше случая, той се досети. Аз участвувах само накрая. Ела на пианото…

Но още преди заключителните тактове трябваше да спрат. С блеснало лице, развълнуван, пристигна Имре.

— Раджо отрича, като че ли му плащат. А пък вече не му плащат. Обаче секретарят пее като по ноти. Утре ще продължи, днес следобед съм свободен.

— Ще пиете ли нещо? — попита Шари.

— Сега? Не. Защо? Свършихме работата. Шари се сгуши в люлеещия се стол.

— Тогава разказвайте. Пети не пожела да си отвори устата.

Петер затвори прозореца, седна.

— По-добре ти да разказваш. Аз най-много да се намесвам. Запали си…

— Влаковете… — започна Сакач. — Нали знаете влаковете. Композиции на разпределителна гара. Оттам тръгват. Между тях има и такива, и онакива. Диспечерът ги разпределя по коловозите, за да могат нужните вагони да образуват композиция. Това е всичко: да разделяш и комбинираш. Естествено, помогна ми и случайността. А можеше и по-зле да завърши. Но в края на краищата все нещо трябва да оставим и на късмета, от друга страна, имах прекрасни помощници: вие Шари, ти Пети и — усмихна се, — Отокар. А да не забравя отдавна починалите, Шари, и вашата прабаба, Агата Корнелиус. Имах и външни сътрудници: на първо място Гере, после електротехникът от Консерваторията, жената от залата за вестници, говорителят от радиото, Хрдличка — набелязаната жертва, Буги — биячът и половин дузина други хора. И естествено — самият Раджо. Така че — той дълбоко дръпна от цигарата — нека започнем от началото. Цяло щастие беше, Шари, че вие бяхте такава безрезервна почитателка на Раджо. Вие може би не си спомняте, когато за първи път идвах тук по случая Раджо, казахте нещо, което сложи началото на логическата верига в подсъзнанието ми. Вие бяхте тази, която събуди диспечера и го накара да заработи, когато отхвърлихте неясното ми съмнение с думите: „Да убива, с такъв глас?“. Да, точно така е станало. С такъв глас е убивал. В серията от подозрителни смъртни случаи има един момент, където си струва да се спрем за малко. Имам пред вид вечерта във Ваймар, смъртта на Мануела. Защо Раджо не е убил и Картър? По същата причина, поради която в Сегед не беше необходимо да му завързваме устата. Едно убийство изисква такава концентрация на енергия, че му трябват дни, докато е в състояние да опита отново. И скорпионът не може да хапе два пъти един след друг… Аналогичните обстоятелства на смъртните случаи и сами по себе си събуждаха подозрение, но навсякъде присъствуващата личност на Раджо свързваше събитията като с нишка. Съобщението, което изрових в залата за вестници на Националния музей от стария италиански вестник, разреши спора, при който вие, Шари, обвинихте Пети, че бил повредил портрета на баба Агата. Не Пети бе отронил боята със свирката, а излизащият от свирката интензивен ултразвук отрони остарялата боя на едно малко място: по същия начин; както и „туристът-варварин“ в статията на възмутения италиански критик от една от картините в олтара на „Свети Петър“. Този турист-варварин е бил Раджо, който в чест на оздравяването си от дифтерита всеки път на празника на света Бианка се изкачвал на мястото на хора и изпявал по един висок фа-диез. Когато дал изявление затова на един журналист, тогава и сам не е знаел, не е познавал тази своя опасна способност: гърлото му, успоредно с нормалните звуци, може да издава и ултразвук.