Дежьо Кемени - Невидимото оръжие

До началото на концерта оставаха още две минути.

Оркестрантите вече бяха заели местата си, появи се и хорът. Тогава иззад сцената изникна Имре Сакач, промъкна се встрани от столовете и изчезна в тъмното… Диригентът си проправи път между хората и оркестъра, избухнаха и внезапно замлъкнаха аплодисментите. След прозвучаването на фанфарите и тръбите гръмна триумфалната музика на Кодай. Хрдличка седеше неподвижно, Раджо също. Петер отпусна бинокъла, с притворени очи изслуша произведението докрай. По средата на почивката се появи Сакач и придружен от някакъв чиновник от туристическото бюро усърдно обясняваше нещо на Хрдличка и секретарката му. Раджо и секретарят му вече ги нямаше в залата.

Петер си проби път до края на реда си и се придвижи напред. Успя да долови част от едно изречение:

— … ще виждате и чувате много по-добре…

Ама че го бива да лъже тоя Имре! По-добре… Много по-добре. Какво е по-добро, тапицерията на предложеното място или акустиката на катедралата? Във всеки случай Имре свястно си гледа работата. И за всеки случай давай обратно на мястото си, защото паузата е към края си. Раджо и акомпаняторът му се появиха на сцената, облени в светлина. Малкият театрален бинокъл отново направи добра услуга на Петер, да… Цивилният детектив вече е седнал на мястото на Хрдличка и дружески разговаря със седящата до него жена. Косата му сребрее в полумрака. Жената… има същата креолска кожа и носи бяла рокля. И тя е човек на Имре. Но къде са истинските? Ясно — Имре има и чувство за хумор: Андре Хрдличка и секретарката му седят на онези два стола, на които седяха преди почивката Раджо и придружителят му. А сега тъмнината в залата е пълна. И пее Раджо. Една след друга известните арии на Верди: на херцога на Мантуа, Манрико, Алфред, Жермон, Карлос… След това Пучини: Рудолф, Каварадоси, Пинкертон… И следват бароковите песни. „Тре джорни“ на Перголези, публиката го изкарва на бис. Е, хайде де, колко ще трае още?! Аха, започва цикълът народни песни. Раджо стои до рояла, казва нещо на акомпанятора. В залата шум. Когато Раджо се обръща, отново е тихо. Само детективът със сребристата коса тихо пристъпва в тъмното.

Имре е точен като часовников механизъм.

И засега нищо.

Певецът сам обявява заглавията на песните. Гледа в далечината, погледът му се рее над последните редове. И се леят светлите, слънчеви неаполитански песни.

С лекота изпява три испански песни. Вече е на френските. „Пьоти босу…“ „Дребен гърбушко, няма да биеш повече жена си“… Петер тананика заедно с него, някога това го пееше Ивет Жилбер, голяма изпълнителка на шансони… Не, никога вече! Няма да убиваш повече, Раджо… Но сега много те моля, дай някакъв знак, че си искал да убиваш! Забележи най-сетне, че мястото на Хрдличка е празно!

Но не забелязва. Пее. „Са ира“. А след нея за бис — ами че разбира се — „Сбогуването на Ториду“.

Забележи, Раджо, забележи!

Сега с палячовски жест разперва ръце!

„Ун алтро бачо…“

Какъв артист, какъв артист!… Забележи най-сетне, мошеник такъв!

„Маммма…“

Сега е също като илюстрация в старите читанки, Рана Рупта, надулата се жаба… Сега… Вратът му се издува… изпъва се…

Адио…

Ама че… ама така ли… И въобще, защо си мисли тоя, че е убил някого? Защо се покланя с такава широка усмивка? Или все пак наистина е убил? Но нали на мястото на Хрдличка… Или все пак е уцелил биолога? Да е успял да надхитри Сакач? Не, Хрдличка си седи на мястото, всъщност вече е станал и ръкопляска. Но тогава… Раджо сега съзира пробиващия си напред път Хрдличка, пребледнява, лицето му нервно трепва, покланя се още веднъж дълбоко. Когато се изправя, вече се е овладял. Петер избързва напред, за да провери мястото на Хрдличка. Нямаше нито един свободен стол. А от мястото на Хрдличка сега с голямо усилие се надигна млад мъж с широки рамена и атлетическо телосложение. Притискаше ръцете си към корема, беше пребледнял, с несигурни стъпки тръгна към изхода. На гърдите му блесна значка и една тогава Петер го позна: това е Буги, боксьорът от средна категория. Как е попаднал там тоя нещастник? Но може би ще издържи… Ако някой може, то това е той… С този свой организъм като на бик… Дано да е така… И тогава… Тогава ще дойде той, Петер Гонда и Раджо ще се провали…

Втурна се след преплитащия крака младеж. Трябваше да се увери и… може младежът да има нужда от помощ. Още един поглед към сцената: Раджо с бледо, опънато лице се покланя, публиката се вълнува. Хрдличка ръкопляска пред сцената, шумно изразява възторга си. Но хайде след Буги.