Дежьо Кемени - Невидимото оръжие

Когато го настигна, Буги стоеше превит над умивалника на отсрещното кафене и повръщаше.

— Мога ли да ви помогна? — и без да чака отговор, притисна с длан челото на младежа. Както на времето правеше майка му, когато малкият Пети преяждаше. Дори поощряваше Буги: — Спокойно, господине, всичко навън! Не го жалете! Подпрете добре главата си! Не се бойте, не сте на ринга, това е работа на червата, ще потръгне. Хайде още веднъж, подгонете го тоя умивалник. Ха така!

Боксьорът се изправи, дишаше тежко, отправи благодарствен поглед към доброволния си болногледач. Отвори напълно крана, пусна водата да тече по главата, пляскаше се по лицето. Изтри се с джобната си кърпичка и едва тогава започна да благодари.

— Нищо — дърпаше се Петер. — Човек помага, където може. Не ви ли хареса вечерята? Или поркането беше повечко?

— А! — махна Буги презрително. — В момента тренирам, никакво поркане. Само вечерята. Бързах, хапнах набързо нещо, след това препуснах насам и пак не намерих билет, разбирате ли?

— Разбирам, как да не разбирам.

— И нищо ми нямаше, даже и тогава не почувствувах нищо, когато стоях там отстрани и видях някакъв тип да излиза, а мястото му остана празно. Помислих си, ще стана, ако се върне, а дотогава ще седна, пък и по-добре се виждаше, разбирате ли?

— Разбирам.

— Разбирате, дръжки! И аз не разбирам. Та, благо даря все пак за помощта.

— Няма защо, приятел. Сигурен ли сте, че нямате нужда от лекар?

— Лекар? — учуди се спортистът. — За какво ме смятате? Знаете ли кой съм аз?

— Разбира се, че знам: „Блъсни го Буги-вуги!…“ Къде бързате?

— Бихте могли да познаете, щом знаете всичко. Да вечерям! На тоя свят има и кондиция.

Като че ли се бяха наговорили, така нахълта в кафенето Имре.

— Видя ли го? — отпусна се до Петер, въздъхна. — Беше се задъхал като гъска. Само не разбирам как може да е толкова невнимателен. Не забеляза ли, че…

— Не можеше да забележи.

— Какво?

— На мястото на Хрдличка, всъщност на мястото на твоя човек седеше някой.

— Не си прави лоши шеги, Пети.

— Не се шегувам. Преди пет минути му държах главата в умивалника.

— На кого?

— На оня, който случайно беше попаднал на мястото на Хрдличка. На Буги-вуги. Не го ли познаваш?

— Бияча.

— Това му беше късметът. Устиска на дозата. Тоя Буги носи. Позамая се малко и толкова.

Сакач стана.

— Къде е сега тоя Буги?

— Отиде да вечеря… Остави го! — дръпна той приятеля си обратно на стола. — Повярвай ми, знам и по-пряк път. Така ще бъде по-продължително. Буги не е доказателство. Ти само ми помогни да вляза при Раджо в хотела и ще имаш доказателство. Решаващо доказателство.

— Защо искаш да проникнеш в хотела.

— Ще му поискам автограф. Като голям негов почитател.

— Да не си откачил?

— Никога през живота си не съм бил по-нормален. Буги не е доказателство, Имре.

— Това аз много добре го зная. Само косвено доказателство. Но няма по-добро.

— Аз ще ти намеря пряко. Вкарай ме при него. Естествено ще вляза заедно с Отокар.

— Ама ти с това животно ли си дошъл тука?

— Не смеех да го оставя на Шари. Миналия път два дни имаше колики от бобената супа. Стомахът му не по нася сметана.

— Горкият Отокар.

— Значи, ще ме вкараш?

— Ще те вкарам, дяволите да те вземат… Но ако направиш някоя глупост!

— Няма. Само ще му поискам автограф. За правене, надявам се, той ще направи нещо.

— А-а, не, Пети, тая няма да я бъде. В никакъв случай.

— Ти знаеш само за автографа. Останалото си е моя работа.

— Ако ти направи нещо, или стане скандал…

— Ти за мен недей да се главоболиш. И скандал няма да стане. Няма да се наложи да подаваш оставка.

— Глупако, за теб ме е страх, не за ранга ми.

— За всеки случай добре ще е, ако останеш наблизо.

— Толкова и на мен ми стига акълът — промърмори Сакач, след това се ухили и кимна в знак на съгласие.

Отокар се чувствуваше доста изоставен в хотелската стая, Петер го промъкна скрит в чантата и го беше барикадирал в единия ъгъл. Отокар обидено се тътреше насам-натам в тясната си килия, тревожно душеше, укорително движеше нос. Петер се наведе над него със съчувствие и го успокои:

— Съжалявам, братче, но сега идва малко диета. Нямам желание да плащам заради теб. Ще погладуваш малко. Ако слушаш, леля Шари ще ти сготви в къщи пълнени пиперки.

Отокар, след като господарят му излезе, поразмишлява обидено известно време, след това тръгна на експедиция. Преодоля барикадата, тупна от другата й страна, фуча, квича и разгневен се дотътри до радиатора. Там намери две изсъхнали мухи. Но това дори и за предястие беше малко. По-късно един влязъл по погрешка през прозореца на стаята майски бръмбар само засили апетита му. При по-нататъшното търсене на бръмбари смъкна покривката от масата. На покривката имаше ваза, във вазата цветя и вода. Тогава, разбрал, че той е единственото живо същество в тоя луд свят, за опит започна да дъвче единия край на шушляка на Петер. Не повтори опита си, тъй че от научна гледна точка не можа да стигне до сигурни данни. Само че както някои философи, и той повече вярваше на вкуса си, отколкото на науката. Което в неговия случай се оказа правилно. Окачестви търкалящия се на пода вестник като негоден за ядене, също както и пантофите на Петер, тъй че, когато успя да освободи иглите си от висящите до земята ресни на пердето, намиращите се в стомаха му две мухи и майски бръмбар и за каре бридж не стигаха. Най-много за руска трупа.