Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Роки го погледна в очакване. Едното му ухо стърчеше нагоре, а другото бе увиснало надолу.

— Не се владея — призна Спенсър по-скоро на себе си, отколкото на любопитното куче. — И не знам защо.

Дъждът се лееше по предното стъкло. Уличните лампи блестяха през пласта стичаща се вода.

Спенсър въздъхна и изключи двигателя.

Беше забравил да вземе чадър. Намокри се по време на краткото притичване до „Червената врата“ и обратно, а след по-дългата разходка до къщата на Валери щеше да стане вир-вода.

Не беше сигурен защо не паркира пред жилището й. Вероятно това се дължеше на опита му. Инстинкт. Параноя. А може би и трите заедно.

Спенсър се пресегна да вземе фенерчето и усети топъл, любящ език в ухото си.

— Ако някой пипа колата — каза той на кучето, — разкъсай го.

Докато Роки се прозяваше, Спенсър слезе от форда. Заключи го с дистанционното управление и тръгна на север. Не си направи труда да тича. Така или иначе, щеше да се намокри, докато стигнеше до къщата на Валери.

От двете страни на улицата растяха палисандрови дървета, които не биха осигурили прикритие, дори ако бяха разлистени и цъфнали. Сега, през зимата, клоните им бяха голи.

Спенсър стана вир-вода, когато стигна до улицата на Валери, където вместо палисандри имаше огромни лаврови дървета. Агресивните им корени бяха напукали и пробили тротоара, но балдахинът от клони и буйната зеленина предпазваха от студения дъжд.

Големите дървета пречеха и на жълтеникавата светлина от уличните лампи да достига дори до моравите пред къщите, обградени с гъста растителност. Ако някой гледаше през прозореца си, сигурно нямаше да види Спенсър.

Той вървеше и оглеждаше превозните средства, паркирани на улицата. Доколкото виждаше, никой не седеше в тях.

Срещу къщата на Валери бе спрял микробус „Мейфлауър“. Това беше удобно за Спенсър, защото го предпазваше от погледите на съседите. В микробуса нямаше никой.

Спенсър тръгна по пътечката пред къщата и изкачи трите стъпала на верандата. По дървените решетки от двете страни растеше жасмин. Макар да не бе разцъфнал, жасминът подслаждаше въздуха с характерния си аромат.

На верандата беше тъмно. Едва ли някой можеше да го види от улицата.

Спенсър протегна ръка и намери звънеца. Натисна го и чу тих звън.

Зачака. Лампите не светнаха.

Изведнъж по гърба му полазиха тръпки и той усети, че някой го наблюдава.

От двете страни на вратата имаше прозорци. Доколкото Спенсър виждаше, в тъмните гънки на пердетата нямаше пролуки, през които някой да наднича.

Той се обърна към улицата. Жълтеникавата светлина на лампите преобразяваше дъжда в блестящи нишки от разтопено злато. До отсрещния тротоар стоеше микробусът „Мейфлауър“, а до отсамния бяха паркирани последен модел хонда и стар понтиак. Нямаше минувачи. Нито движещи се коли. Нощта беше тиха с изключение на непрестанното барабанене на дъжда.

Спенсър отново натисна звънеца.

Тръпките по гърба му не изчезнаха. Той докосна врата си, почти сигурен, че ще намери паяк, но по кожата му не лазеше насекомо.

Пак се обърна към улицата и му се стори, че съзира едва забележимо движение близо до микробуса „Мейфлауър“. Вторачи се за половин минута, но в безветрената нощ не помръдваше нищо, освен потоците от златист дъжд, който падаше на уличната настилка като капки ценен метал.

Спенсър не знаеше защо е толкова нервен. Мястото му не беше там. Вината опъваше нервите му.

Той отново се обърна към вратата, извади портфейла от десния джоб на джинсите си и измъкна кредитната си карта „Мастър“.

Макар че дотогава не можеше да го признае пред себе си, той щеше да бъде разочарован, ако бе заварил Валери вкъщи. Спенсър наистина се тревожеше за нея, но подозираше, че тя лежи или ранена, или мъртва в тъмния си дом. Той не беше изпаднал в психоза. Образът на окървавеното й лице беше само оправдание да отиде в къщата й.

Потребността му да научи всичко за Валери беше застрашително близо до пубертетски копнеж. В момента не можеше да разсъждава трезво.

Уплаши се от себе си. Но нямаше връщане назад.

Спенсър пъхна кредитната си карта между вратата и валчестата дръжка и щракна пружинката на секретната брава. Предполагаше, че има и верига, защото престъпността в Санта Моника беше висока като във всеки град край Лос Анджелис, но можеше и да му провърви.

Извади повече късмет, отколкото очакваше — беше отключено. Той превъртя валчестата дръжка и вратата се отвори.