Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Никога ли не закъснява?

— Не. Много е организирана.

— Откога работи тук?

— От около два месеца. Тя… — Роузи отмести очи от белега му. — Приятел ли сте й?

— Снощи бях тук. На същото място. Нямаше много клиенти, затова си поговорихме.

— Да, помня ви — каза Роузи. Беше очевидно, че не може да разбере защо Валери му е отделила време.

Спенсър нямаше вид на мъж, харесван от жените. Беше с маратонки, джинси, работна риза и джинсово яке, купени от евтин магазин. Не носеше бижута. Часовникът му беше „Таймекс“. Пък и белегът, разбира се…

— Обадих се у тях — продължи Роузи. — Никой не отговори. Безпокоя се.

— Един час закъснение не е много. Може да е спукала гума.

— В този град — каза Роузи и лицето й доби студен израз от гняв, който я състари с десет години — може да я изнасилят, да я наръгат с нож, дори да я застрелят.

— Оптимистка сте, а?

— Гледам новините.

Тя занесе питиетата на масата, където седяха двете възрастни двойки. Израженията им бяха по-скоро раздразнителни, отколкото весели. Без да схващат идеите на новото пуританство, обсебило много калифорнийци, те ожесточено всмукваха от цигарите. Сякаш се страхуваха, че неотдавнашната забрана на тютюнопушенето в ресторантите може тази вечер да влезе в сила и за баровете, и за частните домове, и всяка цигара да се окаже последна.

Докато пианистът подрънкваше „Последния път, когато видях Париж“, Спенсър изпи две малки глътки бира.

Съдейки по осезаемата меланхолия на посетителите в бара, все едно беше юни 1940 година и немските танкове тътнеха по Шанз-Елизе, а в нощното небе сияеха предзнаменования за гибел.

След няколко минути сервитьорката отново се приближи до Спенсър.

— Предполагам, че преди малко говорих като параноичка.

— Съвсем не. И аз гледам новините.

— Но Валери е толкова…

— Специална — довърши мисълта й той и тя се вторачи в него със смесица от изненада и леко безпокойство, сякаш се усъмни, че Спенсър бе прочел мислите й.

— Да. Специална. Може да я познаваш само от седмица и… Ами, да искаш да е щастлива. Да й се случат хубави неща.

Дори не цяла седмица, а само една вечер, помисли Спенсър.

— Може би заради нараненото й изражение. Много пъти са й причинявали болка.

— Как? Кой?

Роузи сви рамене.

— Не е споменавала нищо. Само имам такова чувство.

Спенсър също бе усетил уязвимостта на Валери.

— Но в същото време е много твърда — добави Роузи. — Ами, не знам защо съм толкова притеснена за нея. Не съм й сестра. Пък и всеки има право да закъснява от време на време.

Сервитьорката се обърна и Спенсър пак отпи от топлата бира.

Пианистът поде „Годината беше много хубава“ — песен, която Спенсър ненавиждаше, дори в изпълнение на Синатра. Знаеше, че мелодията е написана, за да буди размисъл, но му се струваше ужасно тъжна. Не беше приятният копнеж на възрастен мъж, спомнящ си жената, която е обичал, а мрачна балада за човек, стигнал горчивия край на дните си, възкресяващ в паметта си живот, лишен от силни чувства.

Според Спенсър това тълкуване на текста беше израз на страха, че след няколко десетилетия, когато животът на изпълнителя изтлееше, и той щеше да чезне в самота и угризения.

Спенсър погледна часовника си. Валери закъсняваше вече час и половина.

Безпокойството на Роузи го зарази. В съзнанието му изплува обсебващ образ — тънка струя кръв по лицето на Валери, наполовина закрито от черните й коси, а другата половина притисната до пода, а очите — широко отворени и немигащи. Знаеше, че тревогата му е неоснователна. Валери само закъсняваше за работа. В това нямаше нищо зловещо. Но въпреки всичко опасенията му се засилваха.

Спенсър остави на бара недовършената бира, стана от високото столче и тръгна към червената врата. Излезе в хладната нощ, където барабаненето на дъжда по брезентовите сенници приличаше на тропота на маршируващи армии.

Докато минаваше покрай входа на художествената галерия, той чу, че обвитият в мрак скитник тихо плаче. Развълнуван, Спенсър спря.

Между сподавените звуци на скръб странникът шепнеше последното нещо, което Спенсър му бе казал.

— Никой не знае… Никой не знае…

Това кратко твърдение явно бе придобило лично и важно значение за него, защото не говореше с тона на Спенсър, а насищаше трите думи с тиха, емоционална болка.

— Никой не знае…

Макар да знаеше, че е глупаво да финансира по-нататъшното самоунищожение на клетника, Спенсър извади от портфейла си банкнота от десет долара. Наведе се в тъмния вход и зловонната смрад, която се излъчваше от скитника, и му подаде парите.