Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Разбрах, че през тези шестнайсет години е бил примерен затворник.

— Това не означава нищо. Именно тези неща се опитвам да ви обясня. Вижте какво, аз съм специалист по обща медицина и психиатрия. Но с течение на годините, от наблюдения и от опит, загубих вяра в психиатрията. Фройд и Юнг са пълни с лайна. — Произнесена от такава фина жена, тази груба дума оказа шокиращо въздействие. — Теориите им как функционира човешкото съзнание са без стойност, упражнения в самооправдание, философии, съчинени само за да извинят собствените им желания. Никой не знае как функционира съзнанието. Дори когато предписваме лечение и променяме душевното състояние, ние само знаем, че лекарството е ефективно, но не и защо. А в случая на Акблом, поведението му не се основава на психологичен проблем.

— Не изпитвате ли състрадание към него?

Тя се наведе и се вторачи в Рой.

— Казвам ви, господин Котър, на света има зло, което съществува без причина и без обяснение. Зло, което не е породено от травма, обида или от мизерия. По моя преценка Стивън Акблом е отличен пример за зло. Той е напълно вменяем. Акблом много добре знае кое е правилно и кое неправилно. Напълно съзнателно е предпочел да прави чудовищни неща, без дори да чувства психична принуда да ги върши.

— Нима не изпитвате състрадание към пациента си? — повтори Рой.

— Той не е мой пациент, господин Котър, а затворник.

— От която и страна да го погледнете, Стивън Акблом не заслужава ли състрадание? Човек, паднал толкова ниско от такава висота?

— Той заслужава да бъде застрелян в главата и да бъде погребан в безименен гроб — безцеремонно заяви тя. Вече не беше привлекателна, а приличаше на вещица — с гарвановочерни коси, бледа и с очи, зелени като на котка. — Но тъй като господин Акблом се е признал за виновен и защото е било най-лесно да го изпратят тук, държавата поддържа измислицата, че той е психически болен.

От всички хора, които бе срещал през деловия си живот, Рой не харесваше малцина и мразеше още по-малко. Защото за почти всеки друг, когото познаваше, той бе намерил състрадание в сърцето си, независимо от недостатъците на този човек. Но Рой категорично ненавиждаше доктор Сабрина Палма.

Когато намереше време в претоварената си програма, щеше да се погрижи тя да получи възмездие, пред което случилото се с Харис Деското щеше да бледнее.

— Макар да не можете да намерите състрадание към Стивън Акблом, който е убил онези жени — каза Рой, ставайки от стола, — сторете го поне за Стивън Акблом, който е бил толкова щедър към вас.

— Той е зъл — не отстъпи доктор Палма. — Акблом не заслужава състрадание. Използвайте го, за каквото сте намислили, и после го върнете.

— Е, може би наистина знаете някои неща за злото, докторе.

— Предимството, от което се възползвах по силата на това споразумение, е грях, господин Котър — хладнокръвно каза тя. — Знам това. И по един или друг начин ще заплатя за този грях. Но има разлика между греховна постъпка, произлизаща от слабост, и онази, извършена от чисто зло. Мога да направя разликата.

— Колко удобно за вас — подхвърли той и започна да прибира документите от бюрото й.

Те седяха на леглото в мотела и ядяха хамбургери, пържени картофи и бисквити с шоколад. Роки дъвчеше скъсана хартиена торбичка.

Утрото в пустинята, от което бяха изминали едва дванайсет часа, им се струваше на цяла вечност назад във времето. Ели и Спенсър бяха научили толкова много един за друг, че ядяха мълчаливо и се наслаждаваха на храната, без ни най-малко да се чувстват неудобно.

Той обаче я изненада, когато към края на бързата закуска изрази желание на път за Денвър да се отбият в ранчото в покрайнините на Вейл. Смайването й беше още по-силно, когато Спенсър каза, че още притежава фермата.

— Може би винаги съм знаел, че някога ще се върна там — рече той, без да може да я погледне.

Спенсър остави хамбургера си. Вече нямаше апетит. Скръсти ръце и се вторачи в тях.

— В началото — продължи той — баба и дядо държаха ранчото, защото не искаха някой да го купи и може би да го превърне в проклета туристическа атракция. Или да пусне представители на медиите в онези подземни помещения, за да напишат още зловещи истории. Труповете бяха отнесени и всичко бе почистено, но мястото още привличаше интереса на журналистите. Около година посещавах психиатър и той също беше на мнение, че трябва да запазим имота, докато съм готов да се върна.

— Защо? — попита Ели.