Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Харис разбираше какво говори брат му, но не му беше ясно къде е логиката, нито в какво се изразява справедливостта.

— Както вече ти обясних — търпеливо рече Дариус, — те само трябва да покажат доказателство, че имотът е използван за незаконни цели. Без ти или друг член на семейството ти да е замесен в тази нелегална дейност.

— Но кой е държал кокаина там?

Дариус въздъхна.

— Не е необходимо да посочват никого.

Харис беше стъписан и с нежелание приемаше цялата чудовищност на всичко, което ставаше.

— Могат да вземат къщата ми, като твърдят, че някой държи наркотици там, но не е необходимо да посочват заподозрян?

— Да, стига да имат доказателства.

— Но доказателствата бяха подставени.

— Ще трябва да го докажеш в съда.

— Но ако не ми предявят обвинение в престъпление, вероятно никога няма да мога да заведа дело срещу тях.

— Точно така — мрачно се усмихна Дариус. — Сега разбираш защо се надявам да не оттеглят обвиненията. Сега си наясно с правилата.

— Правила ли? Това не са правила, а безумие.

Харис изпита потребност да се движи и да изразходва внезапно изпълнилата го енергия. Гневът и възмущението му бяха толкова силни, че коленете му се огънаха, когато се опита да стане. Принуди се отново да седне, сякаш страдаше от въздействието на гранатата с нервнопаралитичен газ.

— Добре ли си? — притесни се Дариус.

— Но тези закони би трябвало да са за търговците на наркотици, за изнудвачите и за мафията.

— Разбира се. Хората, чиято собственост може да бъде отнета, бягат от страната, преди да ги съдят. Това беше първоначалното намерение, когато бяха прокарани законите. Но сега има двеста федерални нарушения — свързани не само с наркотиците, които позволяват конфискуване на имуществото без съдебен процес, и миналата година са били използвани петдесет хиляди пъти.

— Петдесет хиляди пъти!

— Това се превръща в главен източник на финансиране на силите на реда. След като се обяви ликвидност, осемдесет процента от конфискуваните активи отиват в полицейските агенции, разкрили престъплението, и двайсет процента — за прокуратурата.

Двамата се умълчаха. Старомодният стенен часовник тихо тиктакаше. Звукът предизвика във въображението представата за бомба с часовников механизъм и Харис имаше чувството, че седи върху такова взривно устройство.

Още беше ядосан, но отчасти успя да овладее гнева си.

— Те ще продадат къщата ми, нали?

— Е, поне конфискацията е федерална. Ако беше според Калифорнийския закон за конфискация, щеше да се извърши десет дни след изслушването. Федералните власти ти дават повече време.

— Ще я продадат.

— Слушай, ще направим всичко възможно да отменим конфискацията преди… — Гласът на Дариус постепенно заглъхна. Той вече нямаше сили да гледа брат си в очите. — И дори след като върху имуществото е наложена ликвидност, и ако съумееш да отмениш решението, може да получиш компенсация… макар и не на стойността, която е била валидна до момента на конфискацията.

— Тогава трябва да се сбогувам с къщата си. Мога да си върна парите, но не и къщата. Както не мога да си върна и времето, през което всичко това ще продължи.

— В Конгреса има предложение тези закони да се променят.

— Само да се променят? Не и да ги премахнат?

— Не. Правителството ги харесва твърде много. Дори предложените поправки още нямат широка подкрепа.

— Да изгонят семейството ми — рече Харис. Още не можеше да го повярва.

— Чувствам се ужасно, Харис. Ще направя всичко, което е по силите ми. Кълна се. Но трябва да сторя повече.

Харис сви пръсти в юмруци.

— Ти не си виновен, братко. Не си написал законите. Ще се оправим… някак. Все ще намерим начин. Сега най-важното е да внесем парите за гаранцията, за да се махна оттук.

Дариус притисна черните си като въглен пръсти до очите и леко потърка клепачите си, сякаш да прогони умората. Също като Харис, и той не бе мигнал цяла нощ.

— Това ще продължи до понеделник. И тогава рано сутринта ще отида в банката…

— Не. Не трябва да даваш пари за гаранцията. Ние имаме средства. Джесика не ти ли каза? А нашата банка работи в събота…

— Каза ми. Но…

— Но вече са затворили. Господи, колко много ми се искаше да изляза оттук днес.

Дариус махна ръце от лицето си и с нежелание погледна брат си в очите.

— Харис, те са конфискували и банковите ви сметки.

— Не могат да го направят — ядоса се Харис, но вече не така убедено. — Или могат?