Дийн Кунц - Древният враг

Къщата на Оксли бе тиха като повърхността на Луната.

Най-накрая Лайза попита:

— Сега какво?

— Предполагам, че ще трябва да рискуваме да разпространим заразата. Ще трябва да излезем с кола от града до първия обществен телефон, да се обадим на шерифа в Санта Майра, да му разкажем за положението и да го оставим да реши какво да прави. После ще се върнем тук и ще чакаме. Няма да имаме пряк контакт с никого, а те ще могат да дезинфекцират телефонната кабина, ако сметнат за необходимо.

— Не ми харесва идеята да се върнем обратно след като веднъж излезем — каза разтревожено Лайза.

— На мен също. Но трябва да действаме отговорно. Да тръгваме — каза Джени, обръщайки се към отворения прозорец, през който бяха влезли.

Телефонът иззвъня.

Сепната, Джени се обърна към пронизващия звук. Телефонът стоеше на една и съща масичка с радиопредавателя.

Отново иззвъня.

Тя вдигна слушалката.

— Ало?

Този, който се обаждаше, не отвърна.

— Ало?

Ледена тишина.

Ръката на Джени здраво стисна слушалката.

Някой напрегнато слушаше, оставайки напълно безшумен и очаквайки тя да заговори. Тя твърдо бе решила да не му достави това удоволствие. Само притискаше слушалката до ухото си, напрягайки се да чуе нещо каквото и да е, дори нищо повече от слабите приливи и отливи на дишането му. Той не издаваше никакъв шум, но все пак тя го усещаше, от другата страна на линията — присъствието, което усети, когато вдигна слушалката в къщата на Сантини и в службата на шерифа.

Стоейки в барикадираната стая, в тази притихнала къща, където Смъртта се бе промъкнала с невероятна потайност, Джени Пейдж усещаше как в самата нея се извършва странна промяна. Беше добре образована жена, със здрав разум и логика, не бе никак суеверна. Досега се бе опитвала да разреши проблемите в Сноуфилд, с използване на инструментите на разума и логиката. Но за пръв път в живота й те й бяха изневерили. Сега дълбоко в мозъка й нещо… се раздвижи, сякаш невероятно тежък железен капак се отваряше към тъмните дебри на подсъзнанието й. В тази бездна, в древните отделения на ума й, лежаха множество примитивни усещания и възприятия, суеверни страхове, които бяха нови за нея. Буквално на нивото на корените на паметта, складирани в гените, тя чувстваше какво става в Сноуфилд. Знанието беше вътре в нея; обаче то беше така чуждо, така изначално нелогично, че тя му се съпротивляваше, бореше се с всички сили да потисне суеверния ужас, който се зараждаше вътре в душата й.

Стиснала здраво слушалката, тя слушаше беззвучното присъствие на другия край на връзката и спореше със самата себе си:

— Това не е човек, това е нещо.

— Глупости.

— Не е човешко същество, но се усеща.

— Започваш да ставаш истерична.

— Неизразимо злобно; съвършено, изключително зло.

— Стига, престани!

Искаше й се да затръшне слушалката, но не можеше. Нещото от другата страна я бе омагьосало. Лайза се доближи до нея.

— Какво има? Какво става?

Трепереща, мокра от пот, чувстваща се просто смразена от отвратителното присъствие, Джени понечи да отлепи слушалката от ухото си, когато чу съскане и прещракване — и след това свободен сигнал.

За момент, вцепенена, не можеше да реагира.

После, със стон, натисна бутона на нулата.

Имаше сигнал по линията. Чудесен, приятен, успокояващ звук.

— Централа.

— Централа, спешен случай — каза Джени. — Трябва да се свържа със службата на окръжния шериф в Санта Майра.

— Пералня ли? — попита Кейл. — Каква пералня?

Брайс забеляза, че Кейл е неприятно изненадан от въпроса и само се преструва, че не разбира.

— Шерифе, накъде биеш? — попита Боб Робин.

Притворените очи на Брайс си останаха такива, а гласът му продължаваше да е бавен и спокоен.

— Господи, Боб, само се опитвам да стигна до дъното на нещата, така че да свършим с тази работа и да си ходим. Кълна се, мразя да работя в неделя и вече съм капнал. Трябва да му задам тези въпроси, а г-н Кейл може да не отговаря на нито един от тях, но аз ще ги задам, така че да мога да си отида у дома, да вдигна краката си нависоко и да изпия една бира.

Робин въздъхна. Погледна към Кейл.

— Не отговаряй докато не ти кажа, че може.

Разтревожен, Кейл кимна.

Намръщен, Робин се обърна към Брайс:

— Продължавай.

— Когато пристигнахме в къщата на г-н Кейл миналия четвъртък — каза Брайс, — след като той ни се обади и съобщи за двата смъртни случая, забелязах, че единият крачол на панталоните му и долният край на пуловера му са леко влажни, едва забележимо. Добих впечатление, че е изпрал всичко, което е носил на себе си и просто не е оставил достатъчно дълго дрехите си в сушилнята. Така че надникнах в мокрото помещение и открих нещо интересно. В шкафа точно до машината, където г-жа Кейл е държала сапуните, препаратите за пране и омекотителите, имаше два кървави отпечатъка върху голямата кутия „Чиър“. Единият бе размазан, но другият беше ясен. От лабораторията казаха, че отпечатъкът е на г-н Кейл.