Дийн Кунц - Зимна луна

Тоби посочи към изцапаната жълта врата, която без съмнение някога е била бяла.

— В мазето — каза детето. — То е в мазето.

Преди да слязат надолу към нещото, което ги очакваше каквото и да беше то, те оставиха Фалстаф в кухнята и затвориха вратата на пералното помещение, за да не избяга оттам.

На него не му хареса.

Когато Джак отвори жълтата врата към абсолютната чернота, отзад се чу трескавото драскане с нокти на кучето по вратата.

Тоби последва баща си надолу по стълбите на мазето, като през това време се беше съсредоточил напрегнато върху онази малка зелена лодка в съзнанието си. Тя беше добре направена, не пропускаше вода, беше непотопяема. В нея бяха натрупани високи купчини с много чували Успокоителен прах. Достатъчно, за да се държи повърхността на сърдитото море гладка и тиха за хиляда години, без значение какво искаше то, без значение колко бушуваше и се вълнуваше в своите дълбини. Той плаваше по спокойния океан. Пръскаше от своята магическа сила. Слънцето грееше над него. Всичко беше така, както му харесваше, топло и сигурно. Древното море му показваше своите картини върху лъскавата си повърхност. Тези картини целяха да го уплашат и да го накарат да забрави да ръси от праха. Те представляваха майка му, изяждана жива от плъхове; главата на баща му, разцепена на две, а вътре само хлебарки; неговото собствено тяло прободено от пипалата на Дарителя, който го яздеше, Тоби обаче бързо погледна настрани, обърна лицето си към синьото небе, решен да не позволява на страха да го направи пъзльо.

В мазето имаше счупена фурна и ръждясал бойлер. Тук беше и истинският Дарител, от който другите, по-малките Дарители се бяха отделили. Той запълваше цялата задна половина на помещението. Беше по-голям и от два слона, взети заедно.

Уплаши го.

Това беше нормално.

Но не биваше да бяга.

Много приличаше на по-малките си версии, с пипала отвсякъде, но със сто или повече изкривени усти. Без устни, само отвори, и всички в момента се движеха. Знаеше какво му казва. Искаше го. Искаше да го разкъса, да извади вътрешностите му и да влезе в неговата обвивка.

Тоби започна да трепери. Колкото и да се опитваше да спре, не можеше да се овладее.

Малка зелена лодка. Много Успокояващ прах. Плава и ръси, плава и ръси.

Когато върху него се преместиха лъчите на фенерчетата, той видя под устите гърла с цвета на сурово месо. Гроздове от червени жлези отделяха бистра сироповидна течност. На места нещото имаше бодли като на кактус. То нямаше предница, задница, горна или долна част, нито глава. Всичко беше смесено в едно. Движещите се усти се опитваха да му кажат, че то иска да мушне пипалата си в ушите му, да го разнищи, да разбърка мозъка му, да стане него, да го използва, защото той представляваше това — нещо, което да се използва. Той беше само това — само месо, само месо за използване.

Малка зелена лодка.

Много Успокояващ прах.

Плава и ръси, плава и ръси.

В дълбоката бърлога на звяра, чиято чудовищна снага се извисяваше над него, Джак наплиска с бензин парализираните подобни на питони израстъци, както и други по-отвратителни негови части, към които реши да не поглежда, ако искаше някога да може да заспи отново.

Тръпки го побиваха, като си помислеше, че страшният демон е озаптен от едно момче и неговото живо въображение.

Може би, когато всичко друго беше опитано, въображението беше най-мощното от всички оръжия. Благодарение на въображението си човешкият род беше способен да мечтае за живот отвъд студените пещери и за възможно бъдеще някъде в далечните звезди.

Той погледна към Тоби. Изглеждаше толкова изтощен и съсипан на светлината на фенерчетата. Сякаш малкото му личице беше изсечено от чист бял мрамор. В момента сигурно преживяваше емоционална буря, беше уплашен до смърт и въпреки това външно оставаше спокоен, хладнокръвен. Спокойното му изражение и мраморнобялата кожа напомняха за красивите статуи на свещени фигури в катедралите. А и той наистина беше тяхното единствено спасение и избавление.

Дарителят изведнъж живо се размърда. Движение на пипалата.

Хедър отвори уста от изненада, а Харлан Мофит изпусна тубата с бензин.

Ново размърдване, по-отчетливо от предишното. Зловещите усти се отвориха широко, сякаш за да извикат. Дебела, влажна и отблъскваща промяна.

Джак се обърна към Тоби.

Ужасът беше нарушил спокойствието по лицето на момчето както сянка на боен самолет, прелитащ над поляна през лятото. Но Дарителят трепна и спря. Туловището му се отпусна.