Дийн Кунц - Здрач на разсъмване

„Халюцинация“ — помислих си с облекчение. Вчерашната виелица от цветчета не е била нищо друго освен халюцинация.

Изтичах навън, за да погледна дърветата по-отблизо. Видях, че по тучната трева под короните има само няколко цветчета, навярно отронени от топлия пролетен вятър.

Облекчен, но същевременно и странно разочарован, аз се върнах в кухнята. Кафето беше готово. Докато си пълнех чашата догоре, си спомних за цветистата, които бях хвърлил на пода в библиотеката.

Изпих две чаши от прекрасното колумбийско кафе, преди да се осмеля да се кача е библиотеката. Цветчетата бяха там — шепа смачкани листенца, които бяха пожълтели и станали кафяви по краищата през изминалата нощ. Събрах ги внимателно.

„Добре — казах си треперейки, — все пак не е нужно да вярваш в Христос, Бог Отец или някакъв безплътен Свети Дух“ Религията е зараза.

„Не, не, не трябва да вярваш в никой от глупавите й ритуали, в никоя догма или доктрина. Всъщност дори не трябва да вярваш в Господ, за да повярваш в задгробния живот.“ Ирационално, неприемливо.

„Не, почакай, помисли само за това — не е ли възможно животът след смъртта да бъде нещо съвсем естествено, не някакъв си божествен дар, а обикновен природен факт? Гъсеницата живее един живот, после се преобразява и живее отново като пеперуда. Така че, по дяволите, не можем ли да приемем, че телата ни са на стадия на гъсеницата и че духът ни отлита към някакво друго съществуване, когато телата ни вече не са от полза за нас? Възможно е човешката метаморфоза да представлява no-висша трансформация от тази на гъсеницата.“ Изпълнен с надежда, но и със страх, аз бавно излязох от къщата, тръгнах през задния двор, изкачих се по полегатия склон и стигнах до черешовите дървета. Застанах под техните пищни корони, разтваряйки длан, за да разкрия цветчетата, които бях запазил от вчера.

— Бени? — изрекох колебливо.

Цветчетата отново започнаха да се сипят около мен. От двете дървета се ронеха хиляди розово-бели снежинки, полюшваха се във въздуха, лениво падаха на тревата и се залепяха по косата и дрехите ми.

Обърнах се, останал без дъх, поразен.

— Бени? Бени?

Само за минута земята се покри с бяла мантия и отново нито едно цветче не бе останало по клоните.

Засмях се. Това беше нервен смях, който можеше всеки момент да се изроди в безумен кикот. Не можех да се контролирам.

Не бях съвсем сигурен защо говоря на висок глас, но си спомням, че казах:

— Страх ме е! Олеле, колко ме е страх!

Цветчетата започнаха да се издигат от земята. Не само няколко от тях. Всичките. Върнаха се обратно към клоните, откъдето се бяха отронили само преди броени секунди. Това беше виелица на обратен ход. Нежните им листенца докоснаха лицето ми.

Отново се засмях, смеех се неконтролируемо, обаче страхът ми се изпаряваше и това беше хубав смях.

След минута дърветата бяха целите в розово и бяло както преди и всичко бе спокойно.

Усещах, че Бени не е вътре в дървото. Това странно явление не се вписваше в езическите вярвания, както не се вписваше и в традиционното християнство. Обаче беше някъде.

Той не си беше отишъл завинаги. Бени беше някъде тук и когато настанеше и моето време да отида там, където той и Елън бяха отишли, трябваше само да вярвам, че те могат да бъдат открити… Тогава със сигурност щях да ги намеря.

Звукът от пропукването на фикс-идеята ми навярно можеше да се чуе чак в Китай.

Спомних си нещо, написано от Хърбърт Уелс. Отдавна се възхищавах на сътвореното от него, но нищо, което бе написал, не ми бе изглеждало толкова вярно, както това, което си припомних, докато стоях под черешовите дървета. „Миналото не е нищо друго освен едно начало и всичко, което съществува и което е съществувало, не е нищо друго освен здрача на разсъмването.“

— Бени! — извиках. — О, Бени!

Обаче нито едно цветче не падна повече и през годините, които последваха, аз не получих други знаци. Не че се нуждаех от тях.

От този ден нататък аз вече знаех, че смъртта не е краят и че ще се събера с Елън и Бени в отвъдния свят.

Ами Господ? Дали Той съществува? Не знам. Макар че вярвам в живота след смъртта от десетина години, още не съм започнал да ходя на църква. Но след като умра, ако отида в отвъдния свят и Го намеря да ме чака, няма да бъда кой знае колко изненадан и ще се завърна в обятията Му, изпълнен с благодарност и щастие, както ще се завърна в обятията на Елън и Бени.

© 1987 Дийн Кунц

© 2003 Адриан Лазаровски, превод от английски