Дийн Кунц - Здрач на разсъмване

Не го биех, както и не го наранявах физически по никакъв начин. Не исках да постъпвам като родителите си и да изкарам насила Господ от него, както те се бяха опитали да Го вкарат в мен.

Заведох Бени при един психиатър — доктор Гъртън — когато всичко друго не беше дало резултат.

— Трудно му е да приеме смъртта на майка си — казах на лекаря. — Просто не се… справя. Тревожа се за него.

След три сеанса с Бени доктор Гъртън ми се обади и ми съобщи, че повече няма нужда да водя сина си при него.

— Нищо му няма, господин Фалън. Няма защо да се тревожите за него.

— Не сте прав — настоях аз. — Той се нуждае от лечение. Все още не може да се… справи.

— Господин Фалън, вие ми казахте същото и преди, но аз не можах да открия нищо, което да ми подскаже какво точно в поведението му ви кара да си мислите, че не се справя. Какво толкова прави той, та сте така разтревожен?

— Моли се — отвърнах аз. — Моли се на Господ да пази майка му щастлива и невредима. Говори на майка си, сякаш е сигурен, че тя го чува, говори й всяка вечер.

— О, господин Фалън, ако това е всичко, което ви тревожи, мога да ви уверя, че няма смисъл да се терзаете. Това, че говори на майка си и се моли за нея, е нещо напълно естествено и…

— Всяка вечер! — повторих аз.

— Дори и десет пъти на ден да го прави, пак ще е нормално. Няма нищо нездраво в това. Молитвите към Господ за майка му и говоренето с майка му в Рая… е просто психологически механизъм, чрез който той постепенно ще се приспособи към факта, че тя вече не е тук, на земята, с него. Това е нещо напълно обичайно.

— Не е нещо напълно обичайно в тази къща, доктор Гъртън! Ние сме атеисти!

Той помълча няколко секунди, после въздъхна:

— Господин Фалън, трябва да разберете, че вашият син е личност със свои права. Все още е малък, но несъмнено е личност. Не можете да мислите за него като за ваша собственост или пък да го възприемате като неоформено съзнание, което да моделирате както си искате…

— Изпитват уважение към индивидуалността, доктор Гъртън. Много по-голямо уважение, отколкото безмозъчните певци на химни, които ценят живота на другите хора по-малко от въображаемия си господар в небесата.

Този път мълчанието му продължи доста по-дълго. Накрая лекарят рече:

— Добре. Тогава със сигурност си давате сметка, че няма никакви гаранции, че синът ви ще стане като вас. Той ще има свои собствени идеи и желания. Всеки сблъсък по въпроса за религията може да създаде пропаст между вас, която ще се задълбочава с годините, вместо да намалява. Възможно е моментното му състояние да не е само психологически механизъм, използван от Бени, за да се справи със смъртта на майка си. То може да се окаже началото на една вяра за цял живот. Не казвам, че непременно ще стане така, просто ви предупреждавам, че трябва да сте подготвен за тази възможност.

— Няма да го позволя! — казах твърдо.

Той отново направи пауза. Когато най-накрая отвори уста, лекарят ми рече:

— Господин Фалън, аз наистина не виждам смисъл да водите Бени отново при мен. Нищо не мога да направя за него, защото той не се нуждае от нищо, което да мога да му дам. Но може би вие трябва да си помислите дали да не уредите час за самия себе си.

Затворих му телефона.

През следващите шест месеца Бени непрекъснато ме нервираше и ядосваше с отказа си да изостави глупавата си заблуда за Рая. Навярно бе престанал да говори на майка си всяка вечер и навярно не винаги произнасяше и молитвите си, обаче силната му вяра не можеше да бъде разклатена. Когато говорех за атеизма, когато си правех презрителни шеги с Господ, когато се опитвах да споря с него, той само ми казваше: „Не, татко, не си прав“ или „Не, татко, не е така“. После или се отдалечаваше от мен, или сменяше темата. Понякога пък правеше нещо още по-вбесяващо — казваше ми: „Не, татко, не си прав“, след което ме прегръщаше много силно и ми казваше, че ме обича. В тези моменти той изглеждаше доста тъжен, като в тъгата му се примесваше и съжаление — сякаш се боеше за мен и усещаше, че имах нужда от напътствия и вяра. Нищо не можеше да ме ядоса повече от това! Та той беше само на девет години, а не някакъв си възрастен гуру!

Като наказание за съзнателното пренебрегване на моите желания аз му забранявах да гледа телевизия за няколко дни — а понякога и седмици. Лишавах го от десерт след вечеря, а веднъж даже не му позволих да играе с приятелите си за цял месец. Нищо не даде резултат.

Религията, която бе успяла да превърне родителите ми в сурови непознати, заразата, която бе превърнала детството ми в кошмар, болестта, която бе откраднала най-добрия ми приятел Хал Шийн от мен, когато най-малко очаквах, че ще го загубя, тази религия отново си проправяше път към моя дом. Сега тя беше покварила моя син, единственият човек, който имаше значение в живота ми. Не, това не бе някоя конкретна религия — Бени нямаше необходимото теологично образование, така че идеите му за Господ и Рая не принадлежаха към определено вероизповедание и бяха смътно християнски, но само смътно. Това бе религия без структура, без догма или доктрина, религия, базирана изцяло на чувствата. Навярно някои биха казали, че тогава тя не е била никаква религия и аз напразно съм се тревожел. Но аз знаех, че забележката на доктор Гъртън беше вярна — тази детска вяра можеше да се окаже семенцето, от което да израснат религиозните убеждения след години. Вирусът на вярата се намираше в къщата ми, избуяваше, протягайки отровните си корени, и аз се чувствах обезсърчен и объркан заради неуспеха си да намеря противоотрова за него.