Дийн Кунц: В капан

Докато вървеше към стълбите, я обхвана натрапчивото чувство, че някой я наблюдава. Усещането бе толкова силно, че тя се обърна, за да огледа коридора. Беше пуст.

Пък и тя бе прегледала навсякъде. Беше убедена, че с Томи са сами в къщата.

„Просто си изнервена заради онзи идиот на «Блек Оук», който караше така, сякаш е безсмъртен.“

Когато се върна в кухнята, Томи продължаваше да си седи на стола, на който го бе оставила.

— Какво има? — разтревожен попита той.

— Нищо, слънчице. Заради поведението на Дуфъс реших, че може да има крадец вкъщи, но тук никой не е влизал.

— Дуфъс счупил ли е нещо?

— Не. Поне аз не забелязах.

Черният лабрадор вече не се мъкнеше с наведена глава. Беше спрял да трепери. Сега седеше на земята край стола на Томи и когато Мег влезе в стаята, се изправи, затопурка към нея и зарови муцуна в ръката и. После отиде до вратата и задраска с лапа по нея, с което даваше знак, че иска да излезе навън и да се облекчи.

— Ще преместя джипа. Свали си якето и ръкавиците, но не ставай от стола, преди да съм ти донесла патериците — рече тя на Томи.

Мег отново обу ботите си, излезе навън, последвана от кучето. Бурята вилнееше с пълна сила. Снежинките бяха станали малки и твърди като песъчинки. Без страх от виелицата Дуфъс се втурна в двора. Мег паркира джипа в плевнята, която им служеше като гараж. Когато слезе от колата, погледна към едва забелязващите се в мрака тавански греди — те скърцаха и тракаха под напора на вятъра, Мястото миришеше на бензин и машинно масло, ала дори след всичките тези години сладникавата миризма на сено и добитък все още не бе изчезнала.

Докато измъкваше патериците на Томи от задната седалка, Мег отново бе обхваната от плашещото усещане, че някой се е втренчил в нея, косъмчетата по врата и настръхнаха — беше сигурна, че някой я наблюдава. Тя разгледа тъмното помещение, осветявано единствено от мъждивата крушка на незатворената врата на колата. Като нищо някой можеше да се крие в един от конските боксове, разположени край южната стена. Някой можеше да я дебне и от горното ниво. Ала Мег не успя да открие никакви признаци за чуждо присъствие, които да потвърдят подозрението и.

— Мег, прекалено много трилъри четеш напоследък — рече си тя на глас, търсейки кураж в звука на собствените си думи. С патериците на Томи в ръка тя излезе навън, натисна бутона за затваряне на автоматичната врата и се загледа в металния панел, спускащ се надолу, докато той не се опря в циментовия под и силно изтрака.

В средата на двора Мег спря, поразена от суровата красота на зимния нощен пейзаж. Призрачното сияние на снега едва-едва осветяваше нощта подобно на меката светлина на луната и въпреки яростта на фъртуната, вдъхваше усещане за покой. В северния край на двора се извисяваха пет голи явора с клони, пронизващи нощта, а вятърът покриваше твърдата им кора със сняг.

На сутринта двамата с Томи можеха да се окажат затрупани. Всяка зима се случваше да затворят „Блек Оук“ за един или два дни. Да бъдеш откъснат от цивилизацията за кратко време не бе непременно неудобство, имаше си своите предимства.

Въпреки тайнствената си красота нощта беше груба. Мъничките зрънца сняг жилеха лицето и.

Щом повика Дуфъс, той се появи иззад къщата: приличаше на призрак заради снежния воал. Кучето сякаш се носеше над земята, сякаш не беше живо същество, а тъмно привидение. Беше изплезило език и размахваше опашка, очевидно студът и снегът не го безпокояха.

Мег отвори кухненската врата. Томи все още седеше край масата. Зад гърба и Дуфъс спря на най-горното стъпало на верандата.

— Хайде, момче, навън е много студено.

Лабрадорът изскимтя, сякаш се боеше да се прибере в къщата.

— Хайде, хайде. Време е за вечеря.

Дуфъс колебливо изкачи стъпалото и прекоси верандата. Опря глава на прага на вратата и подозрително заразглежда кухнята. Подуши топлия въздух и потрепери. Мег игриво подритна кучето. То я погледна укорително и не помръдна.

— Хайде, момче. Беззащитни и сами ли ще ни оставиш тук? — попита Томи от мястото си край масата.

Дуфъс сякаш разбра, че ще загуби доброто си име, и с неохота премина през прага.

Мег влезе в къщата и затвори вратата.

Откачи хавлията на кучето от закачалката на стената и заплашително го предупреди:

— Не смей да се тръскаш, преди да съм те подсушила, пес такъв.

Кучето обаче енергично се изтръска, разпръсквайки стопен сняг по шкафовете и по лицето на Мег, която се навеждаше да го изсуши.