Дийн Кунц: Непознати

В „Барнард“ наистина беше по-трудно, отколкото в гимназията. Джинджър вече не учеше по-бързо от другите деца, но продължаваше да получава отлични оценки. Но през първата й година в университета, Джейкъб се разболя от панкреатит и тя ходеше всяка вечер в болницата.

Той доживя, за да види дъщеря си завършила медицина и се държа до първите шест месеца на стажа й. Но след три пристъпа на панкреатит Джейкъб разви рак и почина, преди Джинджър да реши да специализира хирургия в болница „Мемориъл“ в Бостън, вместо да прави научна кариера.

Тъй като тя живя повече години с Джейкъб, отколкото с майка си, чувствата й към него бяха по-силни и смъртта му я разстрои по-дълбоко. Но въпреки това Джинджър се справи с нещастието така, както се справяше с всяко друго предизвикателство и завърши стажа си с отлични оценки и превъзходни препоръки.

Тя отложи специализацията си и отиде в „Станфорд“, Калифорния, където се записа в двугодишна програма за допълнително обучение по сърдечно-съдова патология. После, след едномесечна ваканция — най-дългата, която си бе позволявала — Джинджър се премести в Бостън и под научното ръководство на доктор Джордж Ханаби, завеждащ хирургичното отделение в „Мемориъл“ и известен с постиженията си в различни сърдечно-съдови хирургични процедури, изкара безпроблемно първите три четвърти от специализацията си.

Сетне, в един вторник сутринта през ноември, Джинджър влезе в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, за да пазарува, и започнаха да й се случват ужасни неща. Инцидентът с черните ръкавици. Това беше началото.

Вторник беше свободният й ден и освен ако някой от пациентите й не изпаднеше в критично състояние, в болницата не я очакваше никой. През първите два месеца в „Мемориъл“, с обичайния си ентусиазъм, неуморност и енергичност, Джинджър работеше и в почивните дни, защото нямаше какво друго да прави. Но Джордж Ханаби сложи край на този навик, веднага щом разбра за него. Той каза, че медицинската практика е напрегната работа и всеки лекар се нуждае от почивка, дори Джинджър Вайс.

— Ако се преуморяваш, това ще се отрази зле не само на теб, но и на пациентите ти — каза доктор Ханаби.

Ето защо, всеки вторник Джинджър спеше час по-дълго, изкъпваше се, изпиваше две чаши кафе и прочиташе сутрешния вестник. В десет часа се обличаше, отиваше пеша до „Бърнстайн“ и си купуваше пастърма, говеждо, домашно приготвени кифлички или черен сладък хляб, картофена салата, палачинки, пушена сьомга и есетра и понякога банички със сирене. После се прибираше вкъщи и цял ден безсрамно ядеше и четеше романите на Агата Кристи, Дик Франсиз, Джон Макдоналд, Елмор Ленард и Хайнлайн. Макар че още не предпочиташе почивката пред работата, тя постепенно започна да се наслаждава на свободните дни и вторниците престанаха да бъдат скучни.

Онзи ужасен вторник през ноември започна чудесно. Небето беше сиво, а въздухът — студен, но по-скоро ободряващ, отколкото мразовит. Джинджър обикаляше магазина и с удоволствие избираше деликатеси. В помещението се разнасяха весели звуци и благоухания — на горещо тесто, чесън, карамфил, печени лешници, кисело зеле, туршия, кафе, смях и забързани разговори на различни акценти. Джинджър сложи покупките си в количката, плати, надяна сините си плетени ръкавици, взе чантата си и тръгна към вратата.

Тя държеше плика с покупките в лявата си ръка, а с дясната се опитваше да прибере портмонето в дамската си чанта. Джинджър гледаше надолу, когато стигна до вратата. В същия миг в магазина влезе мъж със сиво вълнено палто и черна руска ушанка. Вниманието му също беше насочено другаде и двамата се сблъскаха. Препъвайки се, Джинджър залитна и отстъпи крачка назад. Мъжът грабна плика с покупките й, после я хвана за рамото, за да й помогне да запази равновесие.

— Извинете — каза той. — Това беше глупаво от моя страна.

— Вината е моя.

— Бях се замечтал.

— Не гледах къде вървя.

— Добре ли сте?

— Да, разбира се.

Той й подаде плика с покупките.

Джинджър му благодари, взе плика и в същия миг видя черните му ръкавици — очевидно скъпи, от хубава кожа и толкова добре ушити, че шевовете бяха почти незабележими. Но в ръкавиците нямаше нищо, което да обясни мигновената й и непреодолима реакция към тях, нищо необикновено, странно или заплашително. Джинджър обаче се почувства заплашена. Не от мъжа. Той беше невзрачен и блед, с подпухнало лице и мили очи и очила с рамки от черупка на костенурка. Необяснимо защо, ръкавиците я ужасиха. Дъхът й секна и сърцето й заби като обезумяло.