Дийн Кунц: Непознати

— Златно момиче — повтаряше майка й и я прегръщаше по целия път до вкъщи.

Джейкъб шофираше и преглъщаше сълзите на гордост. Той беше емоционален човек и лесно се вълнуваше. Чувствайки се неудобно от честотата, с която очите му се навлажняваха, Джейкъб обикновено се опитваше да прикрие силата на чувствата си, като приписваше сълзите и зачервените си очи на някаква алергия.

— Сигурно е от полена — два пъти каза той, докато се връщаха вкъщи след училищното тържество. — Досадно нещо.

— Взела си най-хубавите черти от мен и баща ти, миличка — каза Ана. — Ще завършиш колеж, после може би право или медицина. Каквото искаш. Ти можеш да постигнеш всичко.

Единствените, които не подценяваха Джинджър, бяха родителите й.

Те пристигнаха вкъщи и завиха в алеята за коли. Джейкъб спря пред гаража и изненадано рече:

— Какви ги вършим? Единственото ни дете завърши гимназия, детето, което може да постигне абсолютно всичко, а ние не празнуваме. Защо не отидем в Манхатън да пием шампанско в „Плаза“? Или да обядваме в „Уолдорф“? Не. Нещо по-добро. Само най-доброто за нашето прекрасно момиче. Ще отидем да пием сода в „Уолгрийн“.

Тримата изглеждаха странно семейство — баща евреин, не по-висок от жокей, с германско име, но с еврейски черти, майка шведка — русокоса, величествена и женствена, дванайсет сантиметра по-висока от съпруга си, и дете, досущ фея от приказките. Макар да беше малка, Джинджър съзнаваше, че всеки, който я видеше с родителите й, я мислеше за осиновена.

От баща си Джинджър бе наследила ниския ръст, тихия глас, интелекта и добротата.

Тя обичаше родителите си толкова много, че когато беше дете, не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Дори когато порасна, трудно можеше да опише какво изпитва към тях. Но за съжаление и двамата починаха млади.

Когато Ана загина при автомобилна катастрофа наскоро след дванайсетия рожден ден на Джинджър, роднините на Джейкъб мислеха, че двамата с баща й няма да се справят без шведката, която отдавна бяха престанали да смятат за чужда на тяхната вяра и уважаваха и обичаха. Всички знаеха колко близки бяха тримата и че Ана беше двигателят, зареждащ с енергия семейния успех. Тя се бе заела с най-малко амбициозния брат от семейство Вайс, мекушавия мечтател Джейкъб, който вечно четеше детективски романи или научна фантастика, и бе направила нещо от него. Когато се ожениха, той беше продавач в бижутерски магазин, но когато Ана почина, Джейкъб вече беше собственик на два магазина.

След погребението семейството се събра в голямата къща на леля Рейчъл в Бруклин Хайтс. Веднага щом можа да се измъкне, Джинджър потърси уединение в тъмния килер. Докато седеше на високо столче, вдъхваше аромата на множеството подправки и се молеше на Бога да върне майка й, тя чу как леля Франсин разговаря с Рейчъл в кухнята. Франсин оплакваше мрачното бъдеще, което очакваше Джейкъб и дъщеря му.

— Той няма да може да поддържа бизнеса си. Горкият. Ана беше здравият му разум, мотивация и най-добрият съветник и без нея за пет години с него ще бъде свършено.

Те подценяваха Джинджър.

Тя беше само на дванайсет години и повечето хора я смятаха за дете, макар че вече учеше в десети клас. Никой не предполагаше, че Джинджър ще замени Ана толкова бързо. Тя споделяше любовта на майка си към готвенето и през седмиците след погребението започна да чете готварски книги и с изумително трудолюбие и настойчивост, които бяха отличителните й черти, усвои кулинарните умения. Първия път, когато дойдоха на обяд след смъртта на Ана, роднините останаха възхитени от ястията. Франсин и Рейчъл помислиха, че Джейкъб крие в кухнята прекрасна нова готвачка. Те не повярваха, когато той посочи дъщеря си и каза, че тя е сготвила всичко. Джинджър не смяташе, че е сторила нещо забележително. Тя само правеше онова, което бе необходимо.

Джинджър трябваше да се грижи за баща си и се зае с тази отговорност с енергичност и ентусиазъм. Тя почистваше къщата толкова бързо и старателно, че леля й Франсин не можеше да открие нито една прашинка. Макар да бе едва дванайсетгодишна, Джинджър се научи да планира семейния бюджет и преди да навърши тринайсет, водеше счетоводството на домакинството.

На четиринайсет тя пак беше отличничката на класа. Когато стана известно, че е приета в няколко университета, но е избрала „Барнард“, всички се запитаха дали не е отхапала твърде голям залък и няма да се задави, опитвайки се да го преглътне.