Дийн Кунц - Непознати

На най-долното ниво на Тъндър Хил бяха складирани хранителни запаси, муниции и експлозиви. Членовете на персонала живееха и работеха на второто ниво. Но на третото ниво по всяко време на денонощието обикновено имаше пазач. Лийланд излезе от асансьора и се зарадва, като видя, че тази вечер подземието е безлюдно. Генерал Алварадо се бе подчинил на заповедите му и бе изпратил всички в жилищните помещения.

Алварадо вероятно мислеше, че оказвайки съдействие, ще убеди Фолкърк в човешката същност на хората си. Но Лийланд не беше толкова наивен, че да повярва на тази хитрина. До края на живота си родителите му бяха съумели да се държат като нормални човешки същества и точно когато той започваше да мисли, че наистина го обичат и искат най-доброто за него, те изведнъж разкриваха истинската си природа. Баща му изваждаше кожения каиш или хилката за пинг-понг и започваше да го налага в името на Бога. Фолкърк не можеше лесно да бъде измамен от маските на човешки облик, защото от ранна възраст се бе научил да търси и да очаква нечовешка същност зад привидно нормалния образ.

Лийланд тръгна към масивната стоманена врата на склада с амунициите, като нервно се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в мрака между лампите. Едно от наказанията му като дете беше да го заключат за дълго време в мазето за въглища, което нямаше прозорци.

Фолкърк допря лявата си ръка до квадратното стъкло и вратата се отвори. Лампите вътре осветиха сандъци, контейнери и лавици, отрупани с амуниции, снаряди, мини, гранати и оръжия за унищожение.

В дъното на дългото помещение имаше още една пещера с размери шест на шест метра, която също се отваряше с идентификация на отпечатъка на дланта. Оръжията вътре бяха толкова смъртоносни, че само осем човека от стотиците в Тъндър Хил имаха право да влизат там и никой от тях не можеше да отвори сам пещерата. Системата изискваше трима от осемте да допрат един след друг длани до квадратното стъкло и едва тогава разрешаваше достъп. Но електрониката също се контролираше от „Бдителност“ и новата програма на компютъра, разработена от Лийланд, го направи единственият пазител на тактическия ядрен арсенал в склада. Той сложи длан на студеното стъкло и след петнайсет секунди вратата бавно се отвори.

На стената вдясно бяха окачени двайсет ядрени бомби, сложени в специални раници. Липсваха само детонаторите и експлозивът. Детонаторите бяха в чекмеджетата, вградени в отсрещната стена, а вляво от вратата, в метални шкафове, експлозивите чакаха Армагедон. Подготовката в ОСРВК включваше запознаване с различни ядрени устройства, които терористи можеше да поставят в американските градове, затова Лийланд знаеше как да сглоби, да активира и да дезактивира бомбите. Той извади съставните части от шкафовете и сглоби две бомби само за осем минути, като нервно поглеждаше към вратата. Фолкърк започна да диша по-леко, когато нагласи часовниковите механизми на двата детонатора на петнайсет минути и ги включи.

Лийланд нарами двете раници с ядрените бомби. Всяка тежеше по трийсет и пет килограма. Вдигна ги и тръгна, като се прегърби и изсумтя от тежестта.

Друг на негово място сигурно трябваше да спре два-три пъти, докато прекосява огромния склад, да остави бомбите, да си поеме дъх, да разкърши тяло и едва тогава да продължи. Но не и Лийланд Фолкърк. Гърбът, раменете и ръцете го заболяха, но колкото повече се усилваше болката, толкова по-голямо удоволствие изпитваше той.

Фолкърк постави едната от бомбите в средата на пода на централната пещера и доволно огледа скалните стени и гранитния таван. В пластовете имаше пукнатини и хълмът щеше да се срути, погребвайки всичко в него. Но ако солидните каменни пещери издържаха на взрива, никой, намерил убежище на това ниво, нямаше да оцелее. Нито дори високо приспособима извънземна форма на живот, защото щеше да се изпари в ядрения огън и да се превърне в блуждаещи атоми.

Ядрена болка.

Фолкърк нямаше да оцелее, но щеше да докаже, че е имал смелостта доброволно да се подложи на страданието и да издържи. Само част от секундата на заслепяваща агония. Не беше лошо. Всъщност беше по-приятно от боя с кожения каиш или с хилката за пинг-понг.

Лийланд се усмихна на променящите се цифри на дигиталния часовник на бомбата. Най-хубавото на ядрените бомби от този вид беше, че след като веднъж бъдеха активирани, не можеше да се дезактивират. Не беше необходимо да се притеснява, че някой ще му попречи да осъществи плана си.