Дийн Кунц - Непознати

Фолкърк тръгна към кабинета на доктор Майлс Бенел. Лейтенант Хорнър послушно го последва.

По миналото лято Майлс Бенел, когото Лийланд ненавиждаше, бе дошъл в Тъндър Хил, за да оглави научното разследване на събитията в онази съдбовна юлска нощ и оттогава бе излизал от склада само три пъти и нито веднъж за повече от две седмици. Бенел беше обсебен от задачата си. Дори нещо по-лошо от обсебен.

Фолкърк погледна хората, минаващи покрай него и се запита що за човек трябва да е онзи, който би изявил доброволно желание да работи в продължение на седмици и месеци под земята. Вярно, плащаха им трийсетпроцентни премии върху заплатите, но според Лийланд компенсацията не беше достатъчна. Складът беше по-малко потискащ от тесните дупки без прозорци в „Шенкфийлд“, но не много.

Фолкърк предположи, че го измъчва клаустрофобия. Когато се намираше под земята, имаше чувството, че е погребан жив. Като доказан мазохист, Лийланд би трябвало да се радва на това тягостно усещане, но този вид болка не му доставяше удоволствие.

Доктор Майлс Бенел изглеждаше болен. Като всеки в Тъндър Хил, и той беше блед от липсата на слънчева светлина. Къдравите му черни коси и брада подчертаваха бледността му. На яркото флуоресцентно осветление Бенел приличаше на призрак. Той поздрави сдържано Фолкърк и Хорнър и не понечи да се ръкува с нито един от тях.

Това се понрави на полковника. Той не беше приятел на Бенел. Ръкуването би било чисто лицемерие. Пък и Лийланд се страхуваше, че Майлс Бенел вече не е… човешко същество. И ако тази налудничава, параноична вероятност беше истина, Фолкърк не искаше да има физически контакт с него.

— Доктор Бенел — хладно каза Лийланд, използвайки твърдия тон и леденостуденото държание, които винаги предизвикваха разтреперване и подчинение, — работата ви по това нарушение на правилата за сигурност е или престъпно некомпетентна, или вие сте предателят, когото търсим. Този път ще намерим кучия син, който е изпратил онези моментални снимки и е подсказал на Джак Туист да дойде в Елко Каунти, и ще го накажем толкова жестоко, че ще му се иска да се е родил муха и да е прекарал остатъка от живота си в конюшня, ближейки конски фъшкии.

— Полковник — невъзмутимо се усмихна Майлс Бенел, — демонстрирахте завидно актьорско майсторство, но съвсем не беше необходимо. И аз изгарям от нетърпение да разбера откъде изтича информация и да запуша дупката.

Лийланд изпита желание да го удари. Това беше една от причините, поради които мразеше Бенел. Копелето не се плашеше от нищо.

Калвин Шаркъл живееше на О’Банън Лейн в приятен, дребнобуржоазен квартал в Евънстън. Отец Висажик трябваше да спре два пъти на бензиностанции, за да попита как да намери адреса. Когато стигна до ъгъла на О’Банън Лейн и Скот Авеню, на две пресечки от къщата на Шаркъл, той беше върнат от полицаи, които стояха пред барикада, направена от две патрулни коли и една линейка. Имаше и телевизионни екипи с малки камери.

Стефан веднага разбра, че неприятностите на О’Банън Лейн не са случайни. В къщата на Шаркъл ставаше нещо.

Въпреки ниската температура от минус четири градуса и силния вятър, пред полицейската барикада се бе събрала тълпа от стотина човека. Отец Висажик трябваше да обиколи с изнервящо бавна скорост две пресечки, докато намери място за паркиране.

Стефан се присъедини към тълпата и установи, че зяпачите са дружелюбни и развълнувани. Всъщност те бяха обикновени хора, с изключение на нездравия им интерес към трагедията, развиваща се пред очите им, сякаш гледаха футболен мач.

Минута след като се присъедини към тълпата и започна да задава въпроси, Стефан разбра, че това наистина е трагедия.

— Господи, човече, не гледаш ли проклетата телевизия? — попита мъж с червендалесто лице, мустаци, карирано ловджийско яке и шапка за бейзбол. Той не се въздържаше в приказките си, защото не знаеше, че разговаря със свещеник. — Там е Шаркъл. Той е опасен психопат. От вчера се е затворил в къщата си. Вече застреля двама от съседите си и едно ченге и взе двама заложници, по дяволите. Ако питаш мен, те имат шанс колкото шибана котка на състезание на добермани.

Във вторник сутринта Паркър Фейн отиде със самолет до Монтерей. Пътуването продължи час и трийсет и пет минути, но му се стори много по-кратко, защото се оказа, че една красива млада жена знае името му, харесва картините му и е в настроение да бъде запленена от чара му.

В Монтерей той нае форд, боядисан в отвратително зелено, което беше обида за изтънчения му нюх към цветовете.