Дийн Кунц - Фалшива памет

— Точно така. Не всеки пациент има някой като вас. Сюзан е голяма късметлийка в това отношение.

Очите на Марти се замъглиха от сълзи.

— Тя изглежда много объркана.

Доктор Ариман окуражително стисна рамото й.

— Ще се оправи. Повярвайте ми.

И Марти му повярва. Всъщност той я успокои толкова много, че тя едва не спомена за странните пристъпи на безпокойство, сянката й, огледалото, италианския нож с формата на полумесец и назъбения ръб на ключа за стартера на колата.

— Има ли още нещо? — попита психиатърът.

— Не. Вече се чувствам много по-добре — отговори Марти и стана. — Много ви благодаря, докторе.

— Трябва да вярвате, госпожо Роудс.

— Да.

Той се усмихна, влезе в кабинета си и затвори вратата.

Марти закачи шлифера на Сюзан на закачалката и седна.

Тя си бе взела книга, но не можеше да се съсредоточи върху разказа. Нищо от страшните събития в криминалния роман не беше по-обезпокоително от реалните случки тази сутрин.

Секретарката на Ариман й донесе кафе и шоколадова бисквита.

— Благодаря, Дженифър.

Когато за пръв път придружи Сюзан дотам, Марти бе изненадана от това гостоприемство. Тя нямаше опит в кабинети на психиатри и предполагаше, че този жест не е необикновен за професията, но въпреки това беше очарована.

Колко странно, че една хубава бисквита може да успокои съзнанието и дори да развесели обезпокоената душа.

След малко Марти се съсредоточи върху книгата. Романът беше доста добре написан, сюжетът — увлекателен, а героите — колоритни.

Единият от героите беше лекар, който обичаше хайку — сбита форма на японска поезия. Той беше висок, красив и надарен с меден глас и рецитираше хайку, докато стоеше пред огромния прозорец и наблюдаваше бурята.

Марти хареса стихчето. И сбитите редове сполучливо изразяваха атмосферата навън.

Но в същото време стихчето я обезпокои. Думите бяха обсебващи. Зад красивите образи се криеше зловещо намерение. Изведнъж я обзе чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда.

„Какво става с мен?“

Марти се обърка. Тя стоеше, макар че не си спомняше да е ставала от стола. И какво правеше там , за Бога?

— Какво ми става? — попита на глас Марти, после затвори очи, защото трябваше да се отпусне. И да вярва.

Тя постепенно възвърна спокойствието си.

И реши да продължи да чете.

Книгите бяха най-добрата терапия. Вглъбеше ли се в сюжета, човек забравяше тревогите и страховете си.

Пък и този роман беше много хубав — добре написан, сюжетът — увлекателен, а героите — колоритни. Марти го харесваше.

Единствената свободна стая в „Нов живот“ беше на втория етаж и имаше изглед към добре поддържаната градина. Палмите и папратите се полюшваха от вятъра, а цикламите потрепваха.

Дъждът барабанеше силно по стъклото на прозореца.

Скийт седеше на синьото кожено кресло и разсеяно прелистваше стар брой на „Таймс“.

В стаята имаше легло с покривка на жълти и зелени карета, нощно шкафче и тоалетка. Стените бяха бели, завесите — оранжеви, а килимът — зелен.

Дъсти си помисли, че когато отидат в ада, дизайнерите на това безбожие трябва да бъдат настанени в такива помещения.

Макар и скромна, стаята беше скъпа, защото грижите на персонала на „Нов живот“ бяха много по-качествени от мебелите. Застраховката на Скийт не включваше пребиваване в подобни клиники, затова Дъсти вече бе написал чек за четири седмици и декларация, че ако е необходимо, ще плати за услугите на терапевти, лекари, консултанти, медицински сестри и болногледачки.

Но тъй като това беше третият курс на рехабилитация, Дъсти започваше да мисли, че за да има надежда за успех, Скийт се нуждае не от психолози, а от магьосници.

По всяка вероятност Скийт щеше да остане в „Нов живот“ най-малко три седмици. А може би и шест.

Дори с парите от вече сключените договори за бояджийски услуги и от новата видеоигра на Марти, тази година те нямаше да могат да си позволят почивка в Хавай. Но можеха да сложат няколко бамбукови фенера в задния двор, да облекат хавайски ризи, да слушат хавайска музика и да ядат консервирана китайска храна. Вероятно щеше да бъде забавно. Времето, прекарано с Марти, винаги беше приятно.

— Това списание стана тъпо, откакто престанаха да публикуват снимки на голи жени — каза Скийт и хвърли броя на „Таймс“, после, когато Дъсти не отговори, продължи: — Шегувам се. Не е от наркотиците. Вече не съм дрогиран.