Дийн Кунц - Чейс

— Мислиш ли, че те са били принудени да ви пречат, накарани насила от Виетконг… Или са били доброволни агенти на врага?

Чейс си седеше безмълвен.

— Очаквам отговор — изрече твърдо Фоувъл.

Чейс нищо не каза.

— Ти също очакваш отговор, независимо дали го осъзнаваш или не. Бяха ли тези селяни принудени да попречат на настъплението ви, принудени със заплахи от Виетконг, или сами бяха решили да ви спрат?

— Трудно е да се каже.

— Така ли?

— Трудно ми е да преценя.

— В подобна ситуация никога не можеш да бъдеш сигурен.

— Така е.

— Може да са били сътрудници на врага…, а може и да са били невинни.

— Така е.

— Добре. Какво се случи?

— Опитахме се да отворим решетката, но жените я удържаха затворена с помощта на система от въжета.

— Жените.

— Те използваха жените като щит. Понякога жените са най-лошите убийци от всички — прерязват ти гърлото с усмивка точно когато най-малко очакваш.

— И вие им заповядахте да се разкарат от пътя? — попита Фоувъл.

— Да, обаче те не помръднаха. Лейтенантът каза, че това вероятно е някакъв капан, за да ни задържат, докато виетконгските войници ни изненадат в гръб.

— Беше ли възможно това да е истина?

— Беше.

— Сериозно?

— Да.

— Продължавай.

— Беше тъмно. В тунела се усещаше някаква миризма, която не можех да определя точно, нещо като смесица от пот, урина и гниещи зеленчуци… Беше толкова осезаема, та човек имаше чувството, че може да я пипне. Лейтенант Захария ни заповяда да открием огън и да разчистим пътя.

— И вие се подчинихте?

Чейс не отговори.

— И вие се подчинихте?

— Не веднага.

— А по-късно, така ли?

— Вонята… тъмнината…

— Подчинили сте се.

— Долу беше толкова тясно… виетнамците сигурно идваха зад нас по някакъв таен тунел…

— Значи сте се подчинили на заповедта?

— Да.

— Само ти — или цялата група?

— Отрядът и аз. Всички.

— Избили сте ги.

— Разчистихме пътя.

— Избили сте ги.

— Можехме да умрем там.

— Избили сте ги.

— Да.

Фоувъл му даде малко време да си поеме дъх и след половин минута започна отново:

— По-късно, когато тунелът вече е бил разчистен, а складът с оръжията-унищожен, сте попаднали в засадата, където си и заслужил медала си за храброст.

— Да — потвърди Чейс. — Това вече не беше под земята.

— Пропълзял си двеста метра през обстрелван от врага район, носейки ранения сержант Кумбс.

— Самюъл Кумбс.

— Получил си две не много опасни, но болезнени рани в бедрото и прасеца на десния си крак, но не си спрял да пълзиш, докато не си стигнал до укритието. Там си оставил Кумбс и си атакувал противника по фланга благодарение на това, че си успял да прекосиш обстрелваната площ… Какво стана после?

— Убих някои от копелетата.

— От вражеските войници.

— Да.

— Колко?

— Осемнайсет.

— Осемнайсет виетконгски войници?

— Да.

— По такъв начин не само си спасил живота на сержант Кумбс, но и си допринесъл за успеха на своя отряд. — Фоувъл перифразираше думите на президента от почетната грамота, която Чейс бе получил по пощата.

Бен мълчеше.

— Имаш ли представа откъде се е взел този героизъм, Бен?

— Говорихме и преди за това.

— Значи знаеш отговора.

— От чувството ми за вина.

— Точно така.

— Защото исках да умра. Подсъзнателно исках да бъда убит — затова тръгнах през обстрелвания район, надявайки се, че ще ме застрелят.

— Съгласен ли си с този анализ, или си мислиш, че съм го измислил, само и само за да омаловажа медала ти?

— Съгласен съм — каза Чейс. — Никога не съм искал този медал.

— Сега — започна Фоувъл, разтваряйки пръсти — нека продължим този анализ. Въпреки че си се надявал да умреш, да те застрелят в тази засада, въпреки че си поел абсурдния риск да бъдеш убит, ти си оцелял. И си станал национален герой.

— Животът е смешно нещо, нали?

— Когато си разбрал, че лейтенант Захария те е предложил за медал, си преживял онзи нервен срив, който те е изпратил в болницата и впоследствие е довел до уволнението с почести.

— Бях съсипан.

— Не, този срив също е опит да накажеш себе си, след като не си успял да го сториш на бойното поле. Да накажеш себе си и да избягаш от вината. Но и той се е провалил, понеже си се измъкнал от него. Какво излиза в крайна сметка? Ти си предложен за награда, уволнен си с почести, същевременно си твърде силен да не се възстановиш психически. Обаче чувството за вина така и не те е напуснало.

Чейс замълча отново. Фоувъл продължи: