Дийн Кунц - Брат Од

— Не съм казал, че е откачалка. А и най-вероятно той искрено вярва, че трудът му е смирен опус в търсенето на Бог.

Вовеки веков се плъзна настрани без съскане и ние влязохме в кръглото помещение, десет метра в диаметър, в центъра на което върху виненочервен персийски килим бяха разположени четири стола с извити облегалки. От лампионите, поставени до всеки стол, в момента три пръскаха светлина.

Брат Джон, в туника и скапуларий, но с отметната назад качулка, ни очакваше.

Медноцветната светлина създаваше уют. Периферията на стаята бе потънала в сенки, а извитата стена блещукаше мрачно. С Романович се настанихме на столовете, които очевидно бяха приготвени за нас.

На масичката до столовете, където обикновено на чаен поднос се мъдреха три топли бисквитки, нямаше и следа от подкрепително угощение. Може би брат Джон беше твърде зает, за да му е до печене.

Както винаги премрежените му виолетови очи гледаха проницателно, но без следа от подозрение или враждебност. Когато заговори, усмивката му беше топла, а гласът — дълбок:

— Необяснимо защо днес се чувствам уморен, а на моменти дори угнетен.

— Интересно. — Забележката на Романович беше насочена към мен.

— Радвам се, че дойде, Чудако Томас — продължи брат Джон. — Посещенията ти са толкова ободряващи.

— Уф, сър, понякога съм истинска досада.

Брат Джон кимна на Романович:

— А ти си нашият гост от Индианаполис. Виждал съм те само един-два пъти, и то отдалеч, без да имам удоволствието да разговаряме.

— Сега ще имате това удоволствие, доктор Хайнеман.

Брат Джон театрално вдигна голямата си десница в знак на протест:

— Господин Романович, вече не съм същият човек. Сега съм само Джон или брат Джон.

— Значи си приличаме, защото аз съм само агент Романович от Националната агенция по сигурност — каза синът на професионалната убийца и представи служебната си карта.

Вместо да се наведе и да погледне ламинираната карта, брат Джон се обърна към мен:

— Такъв ли е наистина, Од Томас?

— Бих казал, че това поприще му подхожда много повече от библиотекарството.

— Господин Романович, за мен преценката на Од Томас има много по-голяма тежест, от която и да е идентификационна карта. На какво дължа честта?

— Доста нашироко сте се разположили, брат Джон — подхвърли Романович, докато прибираше картата си.

— Не съвсем. Може би широтата, която усещате, се дължи на мащаба на заниманията ми, а не на съоръжението, в което го осъществявам.

— Сигурно са ви нужни много специалисти за поддръжката му.

— Едва шестима братя с висше техническо образование. Системите ми почти изцяло са в твърдо състояние.

— Случва се да получавате техническа помощ с хеликоптер от Силициевата долина.

— Да, господин Романович. Доволен съм, но и изненадан, че НАС проявява интерес към заниманията на един скромен монах.

— Аз самият съм религиозен, брат Джон. Когато чух, че сте създали компютърен модел, който според вас изважда наяве най-дълбоката и фундаментална структура на реалността, по-дълбока дори от равнище квантова пяна, бях силно заинтригуван.

— Трябва да допусна — изрече брат Джон след дълго мълчание, — че сте запознат с някои разговори, които си позволих да проведа преди няколко години с бивши колеги.

— Допускането ви е правилно, брат Джон.

— У, не бива да ги виня. — Монахът въздъхна намръщено. — В секуларизирания, доминиран от конкуренцията свят на науката подобни неща не остават поверителни.

— Следователно вярвате, че сте развили модел, който ви е разкрил най-дълбоката структура на реалността?

— Не вярвам, господин Романович. Знам , че резултатите от модела са истина.

— Каква увереност.

— Аз създадох модела, защото исках да избягна предубежденията към възгледите ми. Зададохме като входяща информация всичко съществено от квантовата теория и доказателствата, на които тя се крепеше. Така позволихме на армията от компютри да развие модела без субективна човешка намеса.

— Компютрите са човешки продукт, следователно в тях е вградена субективната човешка намеса — изтъкна Романович.

— Меланхолията, която ме е налегнала днес, не оправдава лошите ми маниери — извини се брат Джон. — Желаеш ли бисквитки?

Май само аз се трогнах от предложението за бисквитки:

— Благодаря ви, сър, но пазя место за две парчета кейк след вечеря.

— Да се върнем на вашата увереност — прекъсна ни Романович. — Откъде знаете , че резултатите от модела са истина?