Дийн Кунц - Брат Од

Всичко беше тихо, но въпреки това усещах едва удържаната енергия. Нямаше да се изненадам, ако всички неодушевени предмети в стаята оживееха: левитиращи, падащи, рикоширащи от стена в стена.

Както и да е, продължаваше да цари мълчание. Джъстин отново се опита да проговори, а Анамари каза „впримчи“ със сладкия си, напевен глас.

Оставих спящото момиче и отидох до леглото на Джъстин. Не проговорих, защото се боях, че гласът ми може да развали магията. Чудех се дали това дете с увреден мозък не е приютило някой посетител. Искаше ми се бездънната синева на погледа й да се превърне в две черни египетски очи, които ми лежаха на сърцето.

В определени дни ми се струва, че открай време съм на двайсет и една години, но истината е, че и аз някога съм бил малък.

В онези далечни времена, когато смъртта навестяваше само другите хора, моето момиче, Бронуен Луелин (предпочиташе да й казват Сторми), от време на време ме молеше „Впримчи ме, Од“, с което изразяваше желанието си да я направя съпричастна към деня си, мислите си, страховете си, тревогите си.

През шестнайсетте месеца откакто Сторми се превърна в прах и пепел и си отиде от този свят, за да служи в друг, никой не ме е заговарял така.

Джъстин движеше устни, без да произнесе и звук, а в съседното легло Анамари измърмори „впримчи ме“.

За момент в стая номер трийсет и две не остана въздух. Осъзнавах значението на тези две думи и почувствах как потъвам в мълчание, дълбоко като вакуум. Не можех да дишам.

Само преди миг си бях пожелал да видя черните очи на Сторми в синевата на един поглед, за да потвърдя подозрението, че си имам посетител. Сега тази перспектива ме ужасяваше.

Когато се надяваме, обикновено не се надяваме както трябва. Страстно копнеем за утрешния ден и напредъка, който той олицетворява. Но вчера някога е било утре, и къде е мечтаният напредък?

Или пък страстно копнеем за вчера, за това, което е било или е можело да бъде. Но докато мечтаем, настоящето се превръща в минало и следователно миналото не е нищо друго освен копнежа ни по втори шанс.

— Впримчи ме — повтори Анамари.

Докато съм подвластен на реката на времето, тоест до края на живота си, няма път назад към Сторми, към каквото и да е. Единственият път е напред, по посока на течението. Пътят нагоре е пътят надолу и пътят назад е пътят напред.

— Впримчи ме, Чудако.

Надеждата ми тук, в стая трийсет и две, беше да не говоря със Сторми сега, а чак на края на пътешествието ми, когато времето няма да има повече власт над мен, когато вечното настояще ще лиши миналото от привлекателност.

Извърнах поглед, преди да успея да видя черните египетски очи в синята глъбина. Втренчих се в ръцете си, които здраво стискаха таблата на леглото.

Духът на Сторми не е на този свят, за разлика от духовете на блуждаещите мъртви. Тя е продължила напред, както си му е редът.

Силната, неугасваща любов на живите може да действа като магнит на мъртвите. Ако я прилаская обратно при мен, ще й направя много лоша услуга. Макар че подновеният контакт отначало може би ще облекчи самотата ми, в края на краищата космосът няма да се изправи заради кривата ракета на неправилната ми надежда.

Гледах втренчено в ръцете си.

Анамари мълчеше в съня си.

Плюшените котенца и китайският заек си останаха неодушевени предмети, спестявайки ми било демонични моменти, било сцена от филм на „Уолт Дисни“.

След няколко минути сърцето ми възвърна нормалния си ритъм.

Очите на Джъстин бяха затворени. Ресниците й блестяха, лицето й беше мокро. Две сълзи се задържаха за малко на скулите й, потрепериха и паднаха на чаршафа.

Излязох от стаята, за да потърся Бу и бодасите.

В сградата на старото абатство, която сега служеше като училището на „Свети Вартоломей“, бяха инсталирани модерни механични системи, които можеха да се наблюдават и контролират чрез монитори, разположени в компютърната зала в сутерена. Въпросната зала беше спартански обзаведена с бюро, два стола и неизползвана картотека. Всъщност долното чекмедже на картотеката беше претъпкано с хиляди опаковки от „Кит-Кат“.

Брат Тимотей, който отговаря за изправността на механичните системи на манастира и училището, беше пристрастен към тези десертчета. Очевидно той чувстваше, че неспирният му глад за „Кит-Кат“ се доближава опасно до смъртния грях „чревоугодничество“, защото укриваше изобличаващите вината доказателства в чекмеджето.