Дийн Кунц - Брат Од

Инвалидната количка стоеше до леглото. На една от задните й дръжки висеше термояке на баклавички. На другата дръжка беше закачена вълнена шапка. Момичето настояваше тези неща да му бъдат подръка през зимните нощи.

Анамари спеше. Слабите й ръчички стискаха одеялцето, сякаш беше готова всеки момент да захвърли завивките. Лицето й беше напрегнато и изразяваше тревожно предчувствие, не точно истинско притеснение, но повече от обикновено безпокойство.

Макар че спеше дълбоко, тя изглеждаше готова да побегне при най-малкия знак за опасност.

Веднъж седмично Анамари се упражняваше. Затваряше очи и управляваше задвижваната с батерии количка до всеки от двата асансьора. Единият беше в източното крило, а другият — в западното.

Въпреки ограниченията, резултат на болестта й, тя беше щастливо дете. Тези приготовления за бягство бяха нетипични за нея.

Тя отказваше да обясни действията си, но, изглежда, усещаше, че се задава нощ на страдание и ужас; враждебен мрак, в който сама ще трябва да отстоява пътя си. Нищо чудно да се окаже ясновидка.

Бодакът, който бях зърнал от прозореца си, беше дошъл тук, но не беше сам. Три от тях, безмълвни вълкоподобни същества, се бяха събрали около второто легло, но което спеше Джъстин.

Един бодак предвещава беда, която може да е надвиснала и вероятна или далечна и несигурна. Двама или трима са знак за непосредствена опасност.

Опитът ми показва, че когато бодасите започнат да се появяват на глутници, надвисналата опасност се превръща в предстояща гибел и е въпрос на дни или часове много хора да се разделят с живота си. Въпреки че гледката на трима от тях ме смрази, бях благодарен, че не наброяват трийсет.

Бодасите трепереха от нескрито вълнение и се накланяха над спящата Джъстин, сякаш я изучаваха настоятелно. Сякаш се хранеха от нея.

Лампата над второто легло беше нагласена да свети, но не от самата Джъстин. Една от монахините беше избрала най-ниската степен, надявайки се, че това ще удовлетвори момичето.

Джъстин правеше малко за себе си и не искаше нищо. Тя беше частично парализирана и не можеше да говори.

Когато била на четири годинки, баща й удушил майка й. Казват, че след като жената издъхнала, той пъхнал роза между зъбите й, само че дългата бодлива дръжка била натикана в гърлото й.

Опитал се да удави малката Джъстин във ваната. Мислел, че я е довършил, но тя оцеляла с мозъчни увреждания, причинени от продължителната липса на кислород.

Дълги седмици момичето било в кома. Събуждало се и заспивало. Само че когато било будно, способността му да общува с персонала, който се грижел за него, непрекъснато се променяла.

Снимките на четиригодишната Джъстин показват изключително хубаво дете. На онези фотографии тя е радостна немирница.

Осем години след случилото се, на дванайсет, тя беше по-хубава отвсякога. Мозъчното увреждане не беше довело до лицева парализа или олигофрения. Интересно, затвореният живот не беше направил кожата й бледа и повехнала. Лицето й не беше жълтеникаво, а здраво и румено.

Красотата й беше неземна и целомъдрена, като у мадона на Ботичели. У тези, които познават Джъстин, нейната хубост не събужда желание или завист, а внушава изненадващо благоговение и, колкото и да е необяснимо, нещо като надежда.

Подозирам, че трите страшни сенки, които се бяха надвесили над момичето с неприкрит интерес, не бяха привлечени от красотата му. Притегляше ги превратната му невинност, както и очакването им — знанието им? — че е обречено на неестествена смърт, и то грозна.

Тези призрачни посетители, черни като дрехата на беззвездна нощ, нямат очи, но чувствам, че зяпат похотливо Джъстин; нямат уста, но почти чувам как лакомо преглъщат в предвкусване на гибелта й.

Веднъж ги видях в една болница, която след броени часове беше срината до основи от земетресение. Друг път в бензиностанция, преди да избухне в пламъци, отнели живота на много хора. По дирите на тийнейджър на име Гари Толивър, няколко дни преди да убие цялото си семейство по особено жесток начин.

Една смърт сама по себе си не ги интересува, нито две, нито три. Бодасите предпочитат оперната смърт, когато всички загиват накрая. Обаче за тях представлението свършва не когато дебелата леличка си изпищи арията, а когато я разчленят и разфасоват.

Струва ми се, че не са в състояние да въздействат на нашия свят, защото не се намират точно в това време и точно в това място, а сякаш присъстват виртуално . Те са пътешественици, наблюдатели, поклонници на човешката болка.