Робин Кук - Пристъп

— Но нали името на пациента ще ни е нужно за лабораторните анализи и всичко останало? — попита Спенсър.

— Наречете го Пациент Хикс или Джон Смит, все едно — каза Даниел. — Предполагам, че ще остане в клиниката не повече от двайсет и четири часа. Ще бъдем с него през цялото време, защото ние ще извършваме лабораторните изследвания.

— Ами ако властите се усъмнят?

— Има ли такава вероятност?

— Не, мисля, че няма, но… Ако все пак ни попитат, какво да им кажем?

— Сигурен съм, че имате опит с тях по строежа на клиниката и ще проявите въображение. Нали ще ви платим четирийсет хиляди долара? Погрижете се да не задават въпроси.

— Ще трябва да подкупим един-двама. Може би, ако добавиш още пет хилядарки, ще сме в състояние да осигурим спокойствието на властите.

Даниел едва сдържаше гнева си, затова не отговори нищо. Мразеше да го манипулират, особено пък клоуни като Уингейт.

— Добре — отвърна той, без да прикрива раздразнението си. — Сега ще ви преведем двайсет и две хиляди и петстотин. Но искам личното ти уверение, че отсега нататък няма да срещнем никакви спънки, а вие няма да имате никакви изисквания повече.

— Като основател на клиника „Уингейт“ те уверявам, че ще положим всички усилия да посрещнем нуждите ти и да задоволим всяко твое искане.

— Скоро ще ви се обадим.

— Ще бъдем налице!

Кабинетът на Спенсър се разтресе от бумтежа на реактивните двигатели, когато междуконтиненталният Боинг–767 премина над клиника „Уингейт“ на височина по-малко от хиляда и петстотин метра, готов да се приземи. Поради тежките материали, с които бе осъществена изолацията на сградата, вибрациите по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха, а те бяха толкова силни, че дипломите, окачени на стената се изкривиха. Беше свикнал с непрекъснатия шум през деня и спокойно наместваше изкривените рамки, без да му обръща повече внимание.

— Как се представих? — извика през отворената врата той.

След като изслуша разговора между Спенсър и Даниел от съседния кабинет, Пол Сондърс се появи на вратата.

— Е, нека погледнем нещата откъм хубавата им страна. Не разбра името на пациента, но успя да намалиш наполовина броя на вероятните богаташи знаменитости. Сега вече знаем, че пациентът е мъж.

— Колко забавно! — отвърна Спенсър. — Не сме и очаквали да ни сервира името му на сребърен поднос. Но поне го накарах да повиши цената на четирийсет и пет хиляди и да се съгласи да наблюдаваш работата им. Не е малко.

— Обаче не го притисна по въпроса за лицензирането. Това щеше да ни донесе големи пари.

— Е, той беше прав. Управлява цяла корпорация.

— Може и да е корпорация, но компанията е частна и той държи най-големия пакет от акции.

— Добре де, спечелихме малко, загубихме малко, нормално е. Поне не го подплаших. Не забравяй от какво се бояхме — ако го притиснем твърде силно, той може да се обърне към друга клиника.

— Спомних се, че времето го притиска и преосмислих нещата. Най-вероятно нашата клиника е единствената, която може за толкова кратък период да му предостави първокласна лаборатория, болнично обслужване и яйцеклетки, без да задава излишни въпроси. Но, както и да е. Още можем да се надяваме на печалба, като узнаем името на пациента. Сигурен съм. Колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре.

— Напълно съм съгласен с теб и затова му позвънихме — за да се убедим, че Лоуъл наистина е в лабораторията си.

— Така беше! И се дължи на теб. Още щом свършихте разговора, аз се обадих на Кърт Хърман и го уведомих за всичко. Той ме увери, че веднага ще предаде информацията на своя човек в Бостън, който е готов да влезе с взлом в апартамента на Лоуъл.

— Надявам се, че „неговият човек“, както го нарече ти, ще пипа внимателно. Ако Лоуъл се изплаши, или още по-лошо, ако пострада, всичко може да пропадне.

— Предадох опасенията ти на Кърт.

— Как реагира той?

— Нали знаеш, че не говори много. Но ме разбра.

— Надявам се да си прав, защото наистина можем да ударим кьоравото. След строежа и оборудването на клиниката, кладенецът ни съвсем пресъхна, а на хоризонта не виждам да се появяват ангажименти по специалността ни — борбата с безплодието.

— Д-р Спенсър Уингейт е един плужек и тъкмо от това се опасявах — тръсна глава Стефани.

След като изслуша разговора им, тя се върна в кабинета на Даниел.

— Говори за подкупи толкова свободно, сякаш се среща с това под път и над път.

— На Бахамите може и да е така — предположи Даниел.