Робин Кук - Пристъп

— Съвършено ясно — отвърна Майкъл. — Съмнявате ли се в истинските цели на сенатора, ваше Високопреосвещенство?

— Това е единствената ми грижа — дълбоко въздъхна Джеймс; после възобнови усилията си нагоре по стълбите. — Сенаторът е майстор на пазарлъците. Сигурен съм, че самият той няма да се занимава с неразрешени проучвания, но може да се е договорил с някой друг, който е заинтересован и който сигурно ще направи нещо за него в замяна. Светият отец безапелационно постанови, че плащеницата не може да бъде подлагана на нови изследвания и аз съм напълно съгласен с него. Но мисля, че да размениш няколко свети влакна, за да осигуриш икономическата стабилност на църквата, е кауза свещена. Съгласен ли си, отче?

— Напълно.

Изкачиха стълбите и, останал без дъх, кардиналът отново спря.

— Сигурен ли сте, че сенаторът ще внесе обещания закон, ваше високопреосвещенство?

— Убеден съм — без колебание отговори Джеймс. — Сенаторът винаги изпълнява своята част от сделката. Ето, например, той изигра важна роля в училищната ваучерна програма, която ще спаси енорийските ни училища. В замяна аз му осигурих гласовете на католиците, когато бе преизбран. Ситуацията беше „или-или“, както се казва. Настоящата размяна обаче не ми е много ясна. Но ако стане, искам да отидеш в Торино и да видиш кой ще получи парченцето от плащеницата. По такъв начин ще сме в състояние да посрещнем всеки потенциален удар.

— Ваше Високопреосвещенство! Не бих могъл да мечтая за по-приятна задача!

— Отец Малоуни — изсъска кардиналът. — Мисията е изключително сериозна, а не забавление. Очаквам абсолютна дискретност и подчинение.

— Разбира се, ваше Високопреосвещенство! Нямах намерение да ви противореча.

19:25 часа, петък, 22 февруари 2002 година

— Иисусе! — измърмори Стефани, когато погледна часовника на ръката си.

Наближаваше седем и половина! Удивително, как лети времето, когато човек е потънал в работа, а цял следобед тя тъкмо това и правеше. Най-напред се застоя в книжарницата, откъдето се снабди с литература за Плащеницата от Торино, а през последния час седеше като хипнотизирана пред екрана на компютъра, на който бе изписана цялата информация за нея.

Беше се върнала в офиса малко преди шест и не бе намерила никого. Предположи, че Даниел се е прибрал и се настани на импровизираното си бюро в лабораторията, където с помощта на Интернет, както и на няколко стари вестника се зае да открие какво се бе случило с клиниката „Уингейт“ преди малко по-малко от година. Четивото щеше да е увлекателно, ако не бе толкова обезпокояващо.

Стефани постави лаптопа си в меката чанта калъф, грабна найлоновата торбичка с новите книги и си облече палтото. Преди да излезе, загаси осветлението и се наложи да си проправя път през вече тъмната приемна. Когато излезе на улицата, тръгна към Кендъл Скуеър. Вървеше с наведена глава срещу бръснещия вятър. Времето се беше променило рязко от ранния следобед, което бе типично за Ню Ингланд. Вятърът се бе обърнал и вече не духаше от запад, а от север и температурите паднаха.

Северният вятър носеше снежинки, които бяха обгърнали града, сякаш от небето се сипеше захар на прах.

Като стигна Кендъл Скуеър, Стефани хвана метрото до Харвард Скуеър и се озова в район, който й бе до болка познат още от годините в университета. Въпреки мразовитото време площадът, както винаги, гъмжеше от студенти и пъстро облечени младежи, които се въртяха около тях. Неколцина улични музиканти предизвикваха развилнелия се вятър. Посинелите им пръсти изтръгваха весели мелодии от инструментите за удоволствие на минувачите. Стефани ги съжали и пусна по долар в обърнатите им шапки на път от Харвард Скуеър за Елиът Скуеър.

Бързо премина покрай блъсканицата пред евтиното кабаре и излезе на Братъл Стрийт. Прекоси част от Радклиф Колидж и знаменитата къща-музей на Лонгфелоу. Този път не се спря при нея. Беше погълната от мисли върху прочетеното през последните три часа и половина и гореше от желание да го сподели с Даниел. Любопитна беше да разбере какво бе открил той.

Когато се изкачи по стъпалата пред сградата, където живееха заедно с Даниел, минаваше осем. Той обитаваше последния етаж на добре ремонтирана триетажна къща от късно викторианския период със запазена украса и характерните греди от тъмно дърво на фронтона. Беше го купил през 1985 година, когато се върна на работа в Харвард. Не само, че бе напуснат поста си във фирмата „Мърк Фармасютикълс“; след петгодишен съвместен живот бе напуснал и жена си. Бе споделил със Стефани, че се чувства смазан и от двете. Жена му била медицинска сестра. Двамата се запознали, докато се подготвял едновременно за завършване на медицинския факултет и за защита на докторат по философия, подвиг, който според Стефани бе съизмерим със състезание по дълго бягане заднишком. Беше й казал, че бившата му съпруга била бавна, но упорита и че по време на съвместния им живот той се чувствал като Сизиф, търкалящ огромен камък нагоре по стръмния планински склон. Беше споделил, че тя била твърде добра и очаквала същото и от него. Стефани се питаше как ли се съчетават двете качества. Помисли си, че е благодарна, задето поне нямаха деца, макар че бившата му жена отчаяно копнеела да стане майка.