Робин Кук - Пристъп

— Ще й кажа, че ние ще бъдем пред гара Юниън — уточни Стефани. — Говорех съвършено сериозно. Настоявам да присъствам.

— Защо пък не? — отвърна Даниел. — Да се позабавляваме.

20:15 часа, четвъртък, 21 февруари 2002 година

Когато Каръл зави в алеята и спря, стори й се, че всички лампи в скромния дом на сенатора в Арлингтън, щата Вирджиния, светят. Погледна часовника на ръката си. При натоварения трафик в града да успеят да стигнат до Юниън Стейшън точно в девет си беше истински подвиг. Надяваше се, че е пресметнала точно времето, макар че още в началото бе закъсняла. Пътят от апартамента й във Фоги Ботъм до къщата на Ашли й отне с десет минути повече от очакваното. За щастие, бе предвидила четвърт час за всеки случай.

Остави двигателя и ръчната спирачка включени, за да излезе от колата. Оказа се, че не е необходимо да се излага на мразовития дъжд. Вратата се отвори и на парадния вход се появи сенаторът. Зад него стоеше представителната му четирийсетгодишна съпруга с престилка с бяло дантелено бие върху меката вълнена роба — олицетворение на здравото домашно огнище. Под козирката на входа той се опитваше да отвори чадъра, зорко наставляван от нея. Сутрешната снежна вихрушка се беше превърнала в пороен дъжд.

Скрил глава под обърнатата чаша на черния си чадър, Ашли заслиза по стълбите. Движеше се бавно и замислено, което даваше възможност на Каръл да наблюдава набития, леко прегърбен мъж е яко телосложение, който ако не бе станал сенатор, щеше да е фермер или дори стоманолеяр. Приближаващата се фигура не беше твърде приятна за гледане. В нея имаше нещо потискащо и трагично. Влажният и белезникав въздух, както и монотонният звук от чистачките, които безнадеждно повтаряха полукръговете си движения върху мокрото стъкло засилваха това й чувство. За Каръл обаче по-важно беше онова, което знаеше, отколкото нещата, които виждаше. Бе уважавала този мъж, бе го боготворила, повече от десет години се беше жертвала за него, а сега той бе станал непредсказуем, дори подъл. Въпреки огромните усилия, които бе положила през целия ден, тя все още нямаше представа защо сенаторът настояваше за конспиративната и политически рискована среща с доктор Лоуъл, а поради факта, че трябва да бъде запазена в пълна тайна, не можеше да попита никого. Нещо повече — не можеше да се отърве от чувството, че като не й казва причината за срещата, Ашли й прави напук, само защото инстинктивно усещаше силното й желание да я узнае. През последната година, благодарение на някои незаслужени саркастични реплики от негова страна, тя бе почувствала, че той й завижда, задето е по-млада и по-здрава от него.

Видя го, че спира в подножието на стълбите, за да оправи стъпката си по равното. Наистина се беше заял: Каръл използваше израза като метафора на магарешкия му инат, качество, което признаваше по достойнство, когато ставаше дума за популистките му политически възгледи, но което сега я дразнеше. В миналото той се бе борил за властта, заради самата власт, сякаш бе болезнено пристрастен към нея. Каръл винаги го бе смятала за велик, за човек, който знае кога да отстъпи, но вече не бе тъй сигурна в него.

Ашли бавно тръгна към колата: с черния си балтон, заоблени рамене и поклащаща се походка, той приличаше на огромен пингвин. Леко забърза ход. Каръл очакваше да дойде откъм страната на мястото до шофьора, ала той отвори вратата и седна непосредствено зад нея. Докато се наместваше, колата леко се заклати. Той затръшна вратата и тя чу как чадърът му тупна на пода.

Обърна се назад. Ашли се бе отпуснал на седалката. В сивкавия сумрак на купето лицето му изглеждаше бледо, почти нереално, а грубите му черти бяха изгубили контурите си, сякаш бяха изрязани в сурово тесто. Оредяващата му сива коса, която по правило бе свикнала с посоката на причесването си, сега изглеждаше разбъркана. В стъклата на очилата му с дебели рамки проблясваха светлините на къщата.

— Закъсня — отбеляза Ашли без никаква следа от южняшки акцент.

— Съжалявам — рефлективно отвърна Каръл; бе свикнала да се извинява. — Ще се оправим. Няма ли да поговорим, преди да се върнем в града?

— Тръгвай! — изкомандва Ашли.

Обзе я гняв, но не каза нищо, защото знаеше какви щяха да бъдат последствията, ако даде израз на чувствата си. Ашли бе злопаметен като слон, а за жестокостта на отмъщението му се носеха легенди. Тя включи на задна и излезе на пътя.

Пресечките по него бяха главно с ограничен достъп и Каръл караше спокойно. Майсторски улови зелената вълна по магистрала номер 395. На главната пътна артерия движението беше по-слабо от преди четвърт час, когато отиваше към дома на Ашли и тя спокойно увеличи скоростта. Усетила, че няма да надскочи определеното време, тя се поотпусна, но като наближиха река Потомак, над главите им изтрещя товарен самолет, който тъкмо издигаше от националното летище Рейгън. На Каръл й се стори, че той лети на не повече от десетина метра над тях. Както беше напрегната, внезапният разтърсваш трясък така я стресна, че тя свърна встрани.