Робин Кук - Пристъп

— Накарали сте ФБР да ме разследва? — възкликна Даниел. — Не мога да повярвам.

— А трябва! Нека само набележа няколко пункта от една изключително интересна история. Преди всичко семейството ви е пряк наследник на известната фамилия Лоуъл от Ню Ингланд, включено в справочника на известните бостънски фамилии, където пише, че семейство Лоуъл разговарят единствено със семейство Кабът, а семейство Кабът разговарят единствено с Бог. Или обратното? Каръл, би ли ми помогнала?

— Запомнили сте го точно, сенаторе — отвърна Каръл.

— Олекна ми — каза Ашли. — Не бих искал да се разочаровам в способностите си още в началото на разговора. За нещастие, докторе, произходът ви не ви е помогнал много в живота. Дядо ви е пропил всичко до цент, но най-важното — бил е лишен от наследство, след като се е противопоставил на семейството си и е изоставил училище, за да се запише в армията като обикновен войник през Първата световна война, а после се е оженил за жена без потекло от Медфърд. Изглежда по време на войната в Европа е преживял ужасни неща, защото по-късно не е могъл да се интегрира отново в привилегированото общество. Неговият живот е бил съвсем различен от живота на братята и сестрите му, които са били далеч от войната и са се наслаждавали на изобилието и веселието на двайсетте години и които, дори да са се пропити, поне завършили образованието си и изградили семейства, добре поставени в обществото.

— Сенаторе, никак не ми е забавно. Може ли да минем на въпроса?

— Търпение, приятелю — отвърна Ашли. — Нека стигнем до наши дни. Изглежда пропилият се дядо не е бил достатъчно добър баща и не е служил като пример за подражание на десетте си деца, едно, от които е баща ви. Какъвто бащата, такъв и синът със сигурност се отнася за баща ви, който служи в армията по време на Втората световна война. Макар да е избегнал впиянчването, той едва ли е бил добър баща и пример за подражание за деветте си деца и мисля, че и вие ще се съгласите с това. С помощта на духа и интелекта си, както и с възможността да избегнете участието във виетнамската война, вие сте прекъснали развитието надолу, характерно за семейството ви до този миг, ала раните в душата ви не са зараснали.

— Сенаторе, за последен път ви заявявам, че ако не ми обясните на прост език какво имате наум, ще настоявам да ни върнете в хотела.

— Но аз ви казах — заяви Ашли. — Още когато влязохте в колата.

— Добре ще е да го повторите — изсмя се Даниел. — Очевидно сте се изразили тъй изискано, че не съм ви разбрал.

— Казах ви, че се интересувам от ескулаповските ви способности.

— Сега пък използвате името на римския бог на лечителите и продължавате да говорите със загадки, а аз нямам време за подобни игри. Нека бъдем точни, особено щом става дума за преговори.

— Добре тогава. Искам да сключим бартерна сделка и да разменим вашата сила на лекар срещу моята на политик.

— Аз съм учен, а не практикуващ лекар.

— Но въпреки това си оставате лекар, а научноизследователската ви работа е в областта на лекуването на хората.

— Продължавайте.

— Опитвам се да ви кажа защо сме се събрали да разговаряме. Най-напред обаче трябва да имам джентълменската ви дума, че онова, което ви кажа, ще си остане между нас, независимо от изхода на срещата ни.

— Ако е нещо лично, няма проблем да го запазя в тайна.

— Отлично! Доктор Д’Агостино, имам ли и вашата дума?

— Разбира се — стресна се Стефани, изненадана от внезапния въпрос.

Беше се извърнала назад и гледаше двамата мъже. Седеше в това положение, откакто сенаторът заговори за страховете на Даниел.

Каръл се мъчеше на волана и сега значително намали скоростта. Беше хипнотизирани от разговора, който се водеше на задната седалка и следеше повече образа на Ашли в огледалото за обратно виждане, отколкото пътя пред себе си. Предполагаше какво ще каже и бе започнала да разбира плана му. Беше ужасена.

Лиши се прокашля.

— За съжаление, диагнозата ми е „болест на Паркинсон“. По-лошото е, че според невролога тя се развива много бързо и изглежда е прав. При последното ми посещение дори ми заяви, че в скоро време може да засегне и интелектуалните ми способности.

За няколко мига в колата се възцари пълна тишина.

— Откога знаете, че сте болен? — попита Даниел. — Не забелязвам да имате тремор.

— От около година. Лекарството ми помага, но както предсказа неврологът, ефектът му бързо намалява. Така че, ако не се направи нещо и то бързо, в скоро време нестабилното ми здравословно състояние ще стане публична тайна. Опасявам се, че политическата ми кариера е застрашена.