Робин Кук - Заплаха

Джак сви рамене, помълча малко и добави:

— Все пак не мога да не отида в „Дженерал“…

— Много добре! — стана от мястото си Терез. — Върви! Троши си главата като си решил да се правиш на герой… — После тонът й изведнъж се смекчи: — Прави това, което намираш за правилно… Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря — промърмори Джак.

Проследи я с очи как си пробива път към изхода. У тази жена съществува една странна смесица от амбиция и самота, рече си той. Нищо чудно, че в нейно присъствие се чувствам объркан. В един момент ме привлича, в следващия кротко, но решително ме поставя на мястото ми…

Допи кафето си и също стана. Остави бакшиш на масата и излезе.

Вървеше с едри крачки към „Дженерал“. След разговора с Терез имаше нужда от малко чист въздух. Винаги му действаше така. Но в случая не ставаше въпрос само за обичайното емоционално объркване, а и за „Черните крале“. Беше наясно, че заплахите на бандитите съвсем не са празни приказки. Въпросът е кой ги изпраща. Кой има интерес да прекрати разследването му. За съжаление отговор нямаше. На Терез обеща да внимава, но практически не знаеше как ще стане това, от кого трябва да се пази. В съзнанието му механично се появиха имената на хората, които беше раздразнил: Кели, Цимърман, Шевю, Ейбълард… Значи тях трябва да избягва на всяка цена.

Свърна зад ъгъла и веднага забеляза необичайното оживление, което цареше пред „Манхатън Дженерал“. Тротоарът беше препречен от полицейски заграждения, главният вход се охраняваше от двама униформени. Спря да се ориентира в обстановката. Ченгетата на входа небрежно си бъбреха.

Каква ли е ролята им тук? Реши да попита и с решителна крачка се насочи към тях.

— Трябва да отклоняваме посетителите — поясни единият полицай. — Отначало забраната беше пълна, но впоследствие се оказа, че епидемията в болницата е овладяна…

— На практика ни повикаха още сутринта, когато имаше идея за запечатване — добави другият. — Но положението вече е под контрол.

— Слава Богу — рече Джак и се насочи към вратата.

— Сигурен ли сте, че искате да влезете? — спря го едното от ченгетата.

— Страхувам се, че е така…

Онзи само сви рамене и се отдръпна. Във фоайето беше пресрещнат от униформен служител на болничната охрана с маска от марля на лицето.

— Съжалявам, но днес посещенията са отменени — рече той.

Джак извади значката си на медицински следовател.

— Извинете, докторе — кимна гардът и се отмести да му направи път.

Във вътрешността на болницата цареше необичайно оживление. Фоайето беше пълно с народ. Всички носеха маски и това придаваше нещо сюрреалистично на обстановката.

Мярката е излишна, механично отбеляза Джак. От последния случай на менингококова инфекция бяха изтекли повече от дванадесет часа. Но не е лошо и аз да си сложа една, рече си той. Това несъмнено ще затрудни разпознаването ми… Обърна се към гарда и го попита къде може да се снабди с маска. Човекът махна с ръка към едно от гишетата в приемната, на което бяха поставени няколко кашона.

Джак си сложи една маска и се насочи към лекарската съблекалня. Размина се с някакъв доктор, влезе вътре и побърза да смъкне пилотското яке. Избра си една по-голяма престилка, облече я и излезе.

Целта на посещението му беше отдел „Централизирано снабдяване“. Интуицията му подсказваше, че ако открие нещо важно, то ще го чака именно там. Излезе от асансьора на третия етаж и учудено поклати глава. Трафикът на пациентите беше значително по-слаб в сравнение с преди една седмица. Обяснение предлагаха плътно затворените врати на Операционния блок. Имайки известна представа за финансовите постъпления на болниците, Джак веднага разбра, че потокът от пациенти рязко е намалял и в момента „Дженерал“ изпитва остър недостиг от средства.

Бутна една летяща врата и се озова в отдел „Централизирано снабдяване“. И тук се работеше с доста по-спокойно темпо. Пред високите до тавана рафтове имаше само две жени. Те също носеха маски. Последната епидемия очевидно беше подплашила всички.

Плъзна се покрай високия плот и се насочи към кабинета на Глейдис Дзарели. Тя беше единственият човек, който го беше посрещнал приятелски при предишната визита, а освен това беше и отговорник смяна.

Очите му пробягаха по стотиците видове болнични консумативи, подредени на лавиците. Колко ли от тях бяха стигнали до индексните жертви на всяка от острозаразните болести? Интересен въпрос, рече си той. Въпреки, че едва ли има нещо общо с целта на посещението му тук. Далеч по-важно беше да разбере как жените от снабдяването влизат в контакт с пациентите и как ги поразява съответната бактерия. Вече бе получил уверения, че служителките от отдела рядко виждат болен…