Робин Кук - Заплаха

Притвори разбитата врата след полицаите и се облегна на рамката. Гледката на опустошеното жилище го накара да затвори очи. Щяха да са му нужни много усилия да го приведе в относителен ред, но сега просто нямаше сили за подобно начинание.

После някой почука и гърбът му усети вибрациите на тънките дъски. Беше Терез.

— Слава Богу, че си ти — промърмори тя, докато го заобикаляше. — Предупреждението ти за квартала се оказа вярно. Дори изкачването на тези стълби ме накара да примирам от страх. Положително щях да започна да крещя, ако някой друг беше отворил тази врата…

— Нали ти казах? — промърмори Джак.

— Я дай да те огледам — тръсна глава тя. — Къде е най-светло?

— Откъде да знам — сви рамене той. — Може би в банята… Терез го помъкна към банята и се зае с огледа.

— Имаш малка раничка над челюстта — обяви тя.

— Това не ме учудва — промърмори Джак и й показа счупения зъб.

— Но защо те пребиха? — вдигна вежди тя. — На герой ли си се правил?

— Напротив — въздъхна той. — Бях толкова уплашен, че направо се парализирах. Пребиха ме по поръчка. Нещо като предупреждение да стоя по-далеч от „Манхатън Дженерал“…

— Какви ги дрънкаш, за Бога? — втренчи се в него тя.

Джак й разказа епизодите, които пропусна да съобщи на полицията. После обясни защо е предпочел да си замълчи.

— Нещата стават доста сериозни — промълви тя. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Честно казано, още не съм мислил по този въпрос — отвърна с въздишка той.

— Първо трябва да те закараме в „Бърза помощ“ — отсече решително тя.

— Стига де, нищо ми няма — възрази Джак. — Малко ми е подуто ченето и това е всичко…

— Бил си в безсъзнание — напомни му Терез. — Трябва да те прегледат. Не е нужно да си доктор, за да знаеш това…

Джак отвори уста да протестира, после изведнъж замълча. Беше права. Наистина трябва да го прегледат. Всяка тежка контузия в главата е в състояние да предизвика вътрешен кръвоизлив. А това означава, че трябва да бъде прегледан от невролог.

Вдигна якето си от пода и последва Терез надолу по стълбите. Наложи се да вървят пеша чак до авеню Калъмбъс, преди да хванат такси.

— Къде предпочиташ да отидем? — попита тя, след като се настаниха в купето.

— Където и да е, само да не е „Дженерал“ — отвърна с усмивка Джак. — Дай да опитаме в Колумбийско-презвитерианската болница…

— Много добре — кимна младата жена, даде съответните инструкции на шофьора и се отпусна назад.

— Много ти благодаря, че дойде — тихо промълви Джак. — Не беше длъжна да го сториш, нито пък аз съм го очаквал от теб… Трогнат съм…

— Ти би сторил същото за мен — отвърна тя.

Дали? — запита се Джак и леко въздъхна. Отминаващият ден беше толкова объркан!

Посещението в „Бърза помощ“ премина без инциденти. Наложи се да почакат, тъй като тук предимство имаха жертвите на автомобилни катастрофи, на наранявания с нож и на инфарктите. Но все пак го прегледаха. Терез настоя да остане с него през цялото време, включително и в кабинета за прегледи.

Когато дежурният лекар научи, че Джак е медицински следовател, той категорично настоя за преглед от невролог. В кабинета се появи млад практикант, който прие задачата си с изключително внимание. Заключението му след продължителния преглед беше категорично: няма признаци за вътрешни увреждания и не се налага дори рентген. Но ако Джак настоява, той е готов да му направи снимките веднага. Джак отказа.

— Препоръчвам ви тази нощ да останете под наблюдение — заключи неврологът, после се извърна към Терез и добави: — Госпожо Степълтън, искам да го будите на определени интервали и да следите реакциите му. Не пропускайте да проверявате състоянието на зениците, чиято големина трябва да е такава, каквато е сега… Окей?

— Окей — кимна Терез.

Чак когато се озоваха на тротоара пред болницата Джак я закачи за невъзмутимия начин, по който бе приела обръщението „госпожа Степълтън“.

— Не исках да обърквам човека — кратко поясни Терез. — Но ще изпълня препоръките му докрай, което означава, че идваш с мен у дома!

— Терез!

— Изобщо не искам да те слушам! — вдигна ръка тя. — Чу какво каза докторът, нали? Дори през ум не ми минава да те пусна обратно в онази дупка!

Главата му пулсираше, челюстта го болеше, коремните мускули бяха възпалени и свити на топка. Всичко това се оказа предостатъчно, за да прогони всякакви желания за спор от душата му.

— Окей — въздъхна той. — Но това вече надхвърля нормалното за всеки човек чувство за състрадание, нали?