Робин Кук - Заплаха

Гневно натисна педалите, ядосан на детинските си страхове. Не беше очаквал, че може да изпусне нервите си чак дотам. Тези зарази очевидно му се отразяваха зле. Лори май ще се окаже права в твърдението си, че е прекалено емоционален по отношение на своята работа…

Почувства се по-добре. След като се изправи лице в лице с вътрешните си страхове, изведнъж започна да обръща внимание и на външните. Всички го предупреждаваха да не пресича парка по тъмно, но той никога не им беше обръщал внимание. Но сега изведнъж си даде сметка, че поведението му е било лекомислено.

Не след дълго се добра до Сентрал Парк Уест и изскочи на улицата с видимо облекчение. Тъмното и доста страшничко уединение рязко се смени с обстановка, която наподобяваше автомобилно рали. Покрай него фучаха жълти таксита, някои на милиметри от крехката рамка на колелото. Градът отново беше оживял. Дори по тротоарите имаше хора, които спокойно се разхождаха…

Колкото по на север отиваше, толкова по-мрачна ставаше околността. Сградите отвъд Стотна улица станаха видимо по-паянтови и по-зле поддържани. Доста от тях изглеждаха напуснати. Боклукът по улицата видимо се увеличи, край преобърнатите кофи се боричкаха бездомни псета.

Зави наляво по 106-та и се насочи към дома си. Макар и познат, кварталът му се стори доста по-окаян от обикновено. Краткото прозрение по време на самотното пътешествие през парка сякаш бе отворило очите му за цялата запуснатост в тази част на града.

Спря до асфалтираната площадка за баскетбол и се хвана за мрежестата ограда без да сваля крака от педалите.

Тук цареше очакваното оживление. Луминисцентните лампи, за монтирането на които беше платил от собствения си джоб, хвърляха ярка светлина. Познаваше повечето от играчите, които се носеха по площадката. Тук беше и Уорън, безспорно най-надареното момче на квартала, който гневно подвикваше на съотборниците си. Според неписаните правила на тези срещи, загубилият отбор моментално се оттегля, отстъпвайки място на един от няколкото състава, които нетърпеливо очакваха реда си. Тук конкуренцията беше наистина жестока…

Минута по-късно Уорън заби последния кош и противниците му унило се оттеглиха. Организацията на следващия мач започна веднага. Уорън го забеляза край оградата и махна с ръка.

— Какво зяпаш, бе докторе? — подвикна той. — Няма ли да се поразкършиш?

Беше хубаво чернокожо момче с бръсната глава, тънки мустачки и изваяно тяло — като на онези статуи от гръцко време, които бяха подредени в музея „Метрополитън“. Джак се беше сближил с него бавно, в продължение на няколко месеца. Сега бяха нещо като приятели, но връзката им се изчерпваше единствено с общото увлечение по уличния баскетбол. Джак не знаеше нищо за Уорън, освен това, което знаеха всички — той беше най-добрият баскетболист на квартала и безспорен главатар на една от местните банди. И имаше основания да подозира, че едното е тясно свързано с другото.

— Имам подобни намерения — извика в отговор той. — Кой победи?

Включването в играта винаги беше деликатна работа. След като се премести да живее тук, Джак идваше на игрището в продължение на цял месец преди да го поканят да играе. След което трябваше да докаже какво може. Беше приет едва когато всички се увериха, че играе прилично и бележи достатъчно точки, за да не провали отбора си.

Нещата се промениха към по-добро когато плати за монтирането на осветлението и пребоядисването на дъските. Но с малко. Освен него, на площадката допускаха само още двама пришълци. В квартал като този белият цвят на кожата беше определен недостатък. Затова и всеки, белязан с този цвят, трябваше да се съобразява с правилата и да си знае мястото.

— Рон и Джейк — отвърна на въпроса му Уорън. — Но мога да те взема в моя отбор, защото Флаш трябва да се прибере у дома…

— Окей, идвам веднага — извика Джак и натисна педалите по посока на дома си.

Слезе от колелото и го качи на рамото си, после вдигна глава. Продължаваше да е настроен критично и беше принуден да признае, че фасадата изглежда доста зле. Фактически блокът беше в окаяно състояние. Последният остатък от някогашната му красота — малък гипсов фриз под покрива — беше заплашително надвиснал точно над входа. Прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.

Сградата беше тухлена, на шест етажа, с по два апартамента на всеки от тях. Джак живееше на четвъртия, а насрещният апартамент се обитаваше от Денис — неомъжено момиче на около деветнадесет с две невръстни деца.