Робин Кук - Заплаха

— Чумата, туларемията и планинската треска действително могат да се пренасят от аеробни агенти, тоест — по въздушен път. Основен техен преносител обаче е артроподният вектор, или, казано с други думи — няколко различни вида паякообразни и доста специфични микроорганизми, които не се срещат по това време на годината, още по-малко пък в болнично заведение.

Терез се извърна към Чет и рязко попита:

— А ти какво мислиш за всичко това?

— Аз ли? — смутено се усмихна младият патолог. — Честно казано, не зная какво да мисля…

— Хайде, не се опитвай да защищаваш приятеля си! — моментално отгатна намеренията му Терез. — Кажи какво е вътрешното ти чувство!

— Добре — кимна Чет. — В град като Ню Йорк се срещат всякакви заразни болести и по тази причина съм склонен да отхвърля подозренията в умисъл. Признавам, че подобни подозрения ми звучат твърде параноично. Освен това зная, че Джак ненавижда „АмериКеър“…

— Вярно ли е това? — извъртя се на токчета Терез.

— Мразя ги — промърмори Джак.

— Защо?

— По лични причини, които не желая да споделям.

— Е, хубаво — въздъхна Терез и сложи ръка върху купчината скици. — Какво мислите за всичко това, въпреки ненавистта на доктор Степълтън към рекламите в областта на здравеопазването?

— Вече ти казах своето мнение — усмихна се Чет. — Намирам ги за много добри!

— Предполагам, че ще имат успех — неохотно добави Джак.

— Имате ли някакви предложения, които засягат превантивната дейност в областта на болничните инфекции и които бихме могли да използваме?

— Може би трябва да включите клип, който да показва процеса на стерилизация на инструменти и оборудване — подхвърли Джак. — Различните болници прибягват до различни техники. Най-разпространена е техниката на Робърт Кох — една доста колоритна личност…

Терез прилежно си записа предложението и вдигна глава:

— Друго?

— Страхувам се, че съм доста далеч от тези неща — призна Чет. — Но ако отскочим до „Тържището“ за по едно питие, положително ще измислим нещо…

Дамите категорично отказаха. И двете искаха да работят до късно, тъй като в понеделник трябваше да представят оформените си идеи на главния изпълнителен директор.

— Тогава утре? — попита с надежда Чет.

— Ще видим — неопределено отвърна Терез.

Пет минути по-късно двамата патолози вече крачеха към асансьорите.

— Тези бачкат като луди! — отбеляза Чет.

— Да, бива си ги — кимна Джак.

— Ще изпием ли по бира?

— Мисля да се прибера и да поиграя баскетбол — отвърна Джак. — Имам нужда от малко раздвижване…

— Баскетбол в този час? — учуди се Чет.

— В петък вечер стават най-хубавите мачове…

Разделиха се пред входа на „Уилоу и Хийт“. Чет скочи в първото свободно такси, а Джак се зае със сложните ключалки на колелото си. Натисна педалите на север по Медисън, зави по Пето авеню и се насочи към Сентрал Парк.

Този път караше бавно, умът му непрекъснато се връщаше към разговора в рекламната агенция. За пръв път изказа съмненията си гласно и в резултат се чувстваше някак изнервен и притеснен.

Чет може би е прав като казва, че става въпрос за някаква параноя. Откакто „АмериКеър“ глътна частната му практика, Джак имаше чувството, че навсякъде го дебне смъртта. Лишила го от семейство, тя успешно разбиваше и последните остатъци от живота му, запълвайки ги с безнадеждна депресия. Срещите му със смъртта станаха ежедневие в момента, в който започна да работи по втората си специалност. А тя имаше грижата да му поднася и съответните изненади…

Пустият и мрачен парк усилваше чувството му на отчаяна самота. Там, където едва тази сутрин се беше възхищавал на красотата на природата, сега се издигаха призрачните скелети на лишените от листа дървета, грозни и страшни на фона на странно светлото небе. Дори панорамата на осветените като коледни елхи небостъргачи оттатък парка му се струваше някак зловеща…

Натисна педалите и полетя напред. Изпита странното чувство, че нещо ще се стовари върху гърба му всеки момент, но не смееше да погледне назад.

В далечината се появи уличен стълб. Задъхан, Джак насочи велосипеда си към яркия кръг светлина и рязко натисна спирачките. Задната гума поднесе и спря. Направи усилие да се извърне с лице към преследвача си. Но алеята зад гърба му беше пуста. Бавно си даде сметка, че заплахата е в главата му, а не в околната среда. Заплаха под формата на жестока депресия, която периодично го обземаше след трагедията със семейството му…