Робин Кук - Заплаха

Спряха едно такси и Джак даде адреса. Шофьорът направи обратен завой и подкара на юг, към Парк авеню.

— Имаш вид на самотник — промълви Терез.

— А ти — на ясновидка! — заядливо отвърна Джак.

— Не е нужно да си толкова язвителен…

— За пръв път не съм такъв.

Размениха си продължителни погледи. По лицата им бягаха бледите отражения на уличното осветление, които се гонеха с мрака в купето.

— С теб никоя жена не знае къде е — промълви след известно време Терез.

— Мога да кажа същото и за теб — не й остана длъжен Джак.

— Бил ли си женен? — изведнъж попита тя, после побърза да добави: — Не си длъжен да отговаряш, разбира се…

— Да, бях женен — тихо отвърна Джак.

— Но не се получи, така ли? — очаквателно го погледна тя.

— Имаше проблеми, но предпочитам да не говоря за тях — отвърна той. — А ти? Била ли си омъжена?

— Да — кимна с въздишка тя и извърна глава към прозорчето. — Но и аз не искам да засягам този въпрос…

— Значи между нас има единодушие по цели два въпроса — усмихна се в тъмното Джак. — Не обичаме нощните клубове и нямаме желание за говорим за някогашните си бракове…

Таксито ги стовари пред входа на Патологическия институт откъм Тридесета улица, точно според инструкциите на Джак. За негово голямо облекчение катафалките пред рампата ги нямаше. Това по всяка вероятност означава, че в коридорите липсват носилките с новопристигнали трупове, рече си той. Бяха тук по изричното настояване на Терез, но нямаше смисъл да я плаши още от входа…

Мълчаливо закрачиха покрай дългата редица хладилни камери. Терез се обади едва когато видя купчината прости дървени ковчези:

— Защо са тук?

— В тях погребваме непотърсените и неидентифицирани мъртъвци — поясни Джак. — За сметка на общината…

— Много ли са?

— Доста…

Насочиха се към залата за аутопсии и Джак отвори вратата на умивалнята. Терез се облегна на рамката, но не влезе. През стъклото се виждаше просторната зала, запълнена с мрачно проблясващите метални маси за аутопсии.

— Очаквах да видя нещо по-модерно — промълви тя и скръсти ръце пред гърдите си. Сякаш се опасяваше да не докосне нещо.

— Преди време е било такова — кимна Джак. — Но днес има нужда от основен ремонт. За съжаление градската управа е в състояние на перманентна финансова криза, а редица влиятелни политици са твърдо убедени, че парите за този институт са много и трябва да бъдат орязани. В момента няма пари дори за нормална оперативна дейност, да не говорим за някакво модернизиране. За сметка на това обаче разполагаме с чисто нова лаборатория за ДНК-анализи, която е истинско произведение на изкуството…

— Къде е твоят кабинет? — попита Терез.

— На петия етаж.

— Мога ли да го видя?

— Защо не? — сви рамене Джак. — И без това вече сме тук… Минаха покрай остъклената стая на служителите в моргата и се насочиха към асансьорите.

— Това място е доста трудно за възприемане, нали? — подхвърли Джак.

— Има тъжните си страни — кимна с въздишка Терез.

— Ние работим тук всеки ден и вероятно затова не си даваме сметка за ефекта върху външните хора — добави той. Но вътре в себе си беше впечатлен от твърдостта на жената до себе си.

Асансьорът пристигна и Джак натисна копчето за петия етаж.

— Кога избра тази кариера? — вдигна глава Терез. — В медицинския факултет?

— Не, за Бога — направи гримаса Джак. — Тогава исках нещо чисто, за което са необходими гениални технически умения… Нещо, което носи емоционално удовлетворение и естетическа наслада.

— А защо не се получи?

— Частната ми практика беше ликвидирана от „АмериКеър“ — въздъхна Джак. — Оттеглих се, тъй като не желаех да работя нито за тях, нито за някоя друга корпорация в областта на здравеопазването. Въпреки, че в днешно време тези корпорации са мечта за повечето млади лекари…

— Трудно ли ти беше? — попита Терез.

Джак не отговори веднага, тъй като асансьорът спря на петия етаж и вратите се отвориха.

— Много трудно — промърмори той и тръгна по коридора. — Вероятно защото се чувствах адски самотен…

Терез изненадано го погледна. Не й приличаше на човек, който може да се оплаква от самотата си. Вече беше приела, че той е самотник по собствено желание. Забеляза, че вдига ръка и докосва клепачите си. Господи, нима това беше сълза? Недоумението й се усили.

— Пристигнахме — обяви миг по-късно той, отключи вратата и щракна лампата.

Вътрешността на кабинета се оказа по-мизерна от очакванията й. Металните мебели бяха стари и изподраскани, стените плачеха за боя, а самата стаичка беше тъмна и лишена от всякакъв уют. Малкото прозорче с отдавна немити стъкла се намираше високо горе, почти под тавана.