Робин Кук - Заплаха

— Какво видя?

— Че гледаш часовника си. Нали уж щяхме да се отпуснем? По тази причина не ти разказвам за тежкия си ден и не питам за твоя…

— Извинявай, прав си — въздъхна Терез. — Но някои рефлекси са по-силни от мен. Колийн и момичетата от екипа продължават да работят и това вероятно ме кара да се чувствам малко гузна…

— Мога ли да попитам как върви кампанията?

— Добре — отвърна Терез. — Днес обаче бях толкова нервна, че не издържах и поканих на обяд приятелката си от „Нешънъл Хелт“. Тя толкова се ентусиазира от идеите ни, че поиска позволение да ги сподели с шефа си. Следобед се обади да каже, че президентът ги е харесал много и е решил да увеличи бюджета ни с цели двадесет процента!

Джак направи опит да изчисли какво означават двадесет процента. Това бяха милиони долари, които без съмнение щяха да вземат от здравните осигуровки на стотици хиляди хора. Премълча тези мисли, просто защото не искаше да разваля вечерта. Вместо това се усмихна и я поздрави.

— Благодаря.

— От чутото дотук бих казал, че денят ти съвсем не е бил толкова лош — подхвърли той.

— Одобрението на клиента е само началото — въздъхна Терез. — Сега ни предстои реализацията на презентацията и практическата кампания. Нямаш представа какви проблеми възникват при заснемането на един 30-секунден телевизионен клип!

Отпи една глътка и отново погледна часовника си.

— Пак го направи! — погледна я с престорено раздразнение Джак.

— Ох, прав си! — плесна се през ръката тя. — Вече наистина не знам какво върша! Май наистина съм станала непоправима работохоличка! Чакай, чакай… Знам какво ще направя!

Просто ще махна проклетия часовник от ръката си! — Откачи верижката и пусна миниатюрната златна машинка в ръчната си чанта. — Така добре ли е?

— Много по-добре — кимна с усмивка Джак.

— Тоя тип май се мисли за супермен! — изръмжа Туин. — И сигурно ни се присмива, копелето… Ама аз започвам да се ядосвам!

— Защо тогава сам не свършиш работата, а пращаш мен? — попита Фил. По челото му блестяха ситни капчици пот.

Приведен над волана на кадилака си, Туин бавно извърна глава. Фаровете на преминаващите коли хвърляха разсеяна светлина върху бледото лице на помощника му.

— Я се вземи в ръце! — изръмжа той. — Знаеш, че не мога да вляза там, защото докторчето веднага ще ме познае. А за нас най-важно е да го изненадаме!

— Но и аз бях в апартамента му, нали? — нервно възрази Фил.

— Да, ама копелето изобщо не те погледна — отвърна Туин. — Нито пък си му удрял юмрук в зъбите… Бъди спокоен, няма да те познае.

— Но защо аз? — продължаваше да упорства Фил. — Би Джей изгаря от желание да го направи, особено след онази бъркотия в аптеката…

— Има опасност докторът да го разпознае — рече Туин. — А и това е шанс за теб. Братята отдавна мърморят, че не се занимаваш с мокра работа и едва ли заслужаваш да бъдеш мой заместник. Повярвай ми, аз зная какво правя…

— Хич ме няма по тая част! — отчаяно промърмори Фил. — Никога досега не съм стрелял по човек!

— Много е лесно, приятел — ухили се Туин. — Щрак и готово! Докато се чудиш какво става и работата е свършена. А после даже ти става приятно, защото целият си се надървил!

— Не знам дали съм се надървил, но със сигурност съм се вдървил! — промърмори Фил.

— Спокойно, момче… Влизаш вътре, не говориш с никого, не поглеждаш никого. Вадиш патлака от джоба си чак когато се изправиш на масата пред доктора. После само натискаш спусъка — щрак и готово. Обръщаш се и излизаш, скачаш в колата и изчезваме, фасулска работа!

— Ами ако докторът побегне?

— Няма да побегне. Ще бъде толкова втрещен, че дори пръст няма да помръдне. Ако очаква да го свитнем, може и да направи опит. Но ако всичко му дойде изневиделица — няма начин… Виждал съм хора в такова положение и знам, че изобщо не помръдват.

— Нервен съм — облиза устни Фил.

— Добре де, нервен си… Я дай да те огледам. Как е вратовръзката ти?

Фил протегна ръка и опита възела.

— Мисля, че е добре…

— Не добре, а страхотно! — блъсна го по рамото Туин. — Изглеждаш като джентълмен, който е тръгнал на църква! Приличаш на банкер, или адвокат, човече!

Фил се намръщи от силата на удара. Продължаваше да е притеснен, никак не му се искаше да изпълни това, към което го принуждаваше шефът му. Но на този етап просто нямаше избор.

— Окей, човече, време е — рече Туин, шляпна го за последен път по рамото и се пресегна да отвори дясната врата.

Фил слезе, краката му сякаш бяха гумени.