Робин Кук - Заплаха

Телефонът звънна и прекъсна мрачните му мисли. Кой ли може да бъде в този късен час? В съзнанието му отново изплува фигурата на убиеца от магазина.

В крайна сметка вдигна слушалката и с облекчение чу гласът на Терез.

— Обеща да се обадиш! — рече ядосано тя. — Само не ми казвай, че си забравил!

— Имах няколко телефонни разговора и току-що оставих слушалката — отвърна Джак.

— Добре — примирително рече тя. — Вече от цял час съм готова за вечерята. Защо не тръгнеш направо за ресторанта?

— О, Господи! — простена той. Беше забравил за плановете им да вечерят заедно, погълнат от бързия ход на събитията.

— Хич и не мисли да се измъкваш! — притисна го Терез.

— Имах ужасен ден — оплака се той.

— Аз също — не отстъпваше тя. — Но сутринта се разбрахме, че все пак трябва и да се яде. Я ми кажи обядва ли?

— Не — призна Джак.

— Значи не можеш да пропуснеш и вечерята. Хайде, вдигай се! Ще те разбера, ако после отново се върнеш на работа, защото и аз ще сторя същото…

Има право, въздъхна Джак. Трябва да хапна нещо, а и да се поотпусна. Освен това усещаше, че жената насреща няма никакво намерение да отстъпи, а той самият нямаше достатъчно сили да спори.

— Какво още се чудиш? — нетърпеливо се обади тя. — Цял ден чакам момента, в който ще се видим. Ще сравним преживяванията си и после ще решим чий ден е бил по-тежък, окей?

Джак омекна. Идеята да вечеря с Терез изведнъж му се стори безкрайно привлекателна. Ужасно се страхуваше да не я замеси в бъркотията около себе си, но прецени, че по това време едва ли някой ще тръгне да го следи. За всеки случай ще се придвижвам внимателно, реши той. Ще вляза в ресторанта само ако съм сигурен, че нямам опашка подире си.

— Как се казваше въпросната кръчма? — попита в слушалката той.

— Слава тебе, Господи! — въздъхна с облекчение Терез. — Знаех, че накрая ще се съгласиш. А кръчмата се казва „Позитано“, намира се на Медисън, само на една пряка от офиса ми. Сигурна съм, че ще ти хареса. Малко и уютно заведение, доста нетипично за Ню Йорк…

— Добре, след половин час ще се видим там…

— Страхотно. Ще те чакам…

Джак заключи канцеларията и слезе на първия етаж. Не знаеше точно как ще разбере дали някой го следи, но реши хубавичко да огледа тротоара пред сградата. Мина покрай остъклената кабина на охраната и видя сержант Мърфи да разговаря с някакъв непознат.

Махнаха си с ръце. Сигурно са се събрали доста неидентифицирани трупове, иначе Мърфи отдавна да си е тръгнал, рече си Джак. Сержантът беше известен с навика да напуска работното си място точно в пет.

Пристъпи предпазливо към входната врата и се огледа. Веднага разбра, че намеренията му са обречени на провал. В съседство се намираше един от големите градски приюти за бездомници, пред който винаги се трупаха хора. Поне половината от тях имаха безкрайно подозрителен вид.

Известно време остана на мястото си, очите му механично следяха оживеното движение по Първо авеню. Задръстванията още не бяха приключили, колите пълзяха едва-едва, а всички таксита бяха заети.

Идеята да се изправи на тротоара и да маха с ръце му се стори напълно неприемлива. Щеше да бъде лесна мишена за онези, които не се поколебаха да открият огън във вътрешността на голям магазин.

Очите му проследиха един товарен микробус, в главата му се появи нова идея. Обърна се и слезе по стълбите, които водеха в моргата. В остъклената канцелария седеше дежурният санитар Марвин Флетчър и кротко си похапваше понички.

— Ще ми направиш ли една услуга, Марвин? — изправи се на прага Джак.

— Казвай — изръмжа онзи и отпи голяма глътка кафе от картонената чаша пред себе си.

— Става въпрос за лична услуга — предупреди го Джак. — Нещата трябва да си останат между нас.

— Хубаво — кимна Марвин. В очите му проблесна интерес.

— Трябва да се придвижа до Градската болница. Ще ме закараш ли с една от катафалките?

— Не ми е позволено да карам тези… — започна Марвин.

— Знам — размаха ръце Джак. — Но искам да се измъкна от една приятелка, която със сигурност ме чака пред входа… Хубавец като теб не може да не е имал подобни проблеми…

— И още как — засмя се онзи.

— Ще ти отнеме само няколко минути — умолително рече Джак. — Изфучаваме нагоре по Първо авеню и завиваме към Йорк. За нула време ще се прибереш… Ето ти една десетачка за услугата.

Марвин огледа банкнотата, която Джак остави върху масата, после вдигна глава:

— Кога искаш да тръгнем?

— Веднага.