Робин Кук - Криза

— Процесът е дълъг и неприятен — продължи Латаша. — Първо Патологичният център трябва да убеди главния прокурор, че има подозрение за извършено престъпление. От друга страна, ако няма извършено престъпление, тук в Масачузетс процедурата е чисто формална. — Джак опери уши.

— Така ли? Как е възможно това?

— Имате нужда единствено от разрешение за ексхумация.

Джак усети как пулсът му ускорява.

— Откъде се взема това разрешение?

— Ами просто от кметството на квартала, където е разположено гробището или пък от Агенцията по здравеопазване, ако става въпрос за Бостън. Най-лесно ще е да се свържете направо с погребалния агент, извършил погребението. Ако погребалният дом е в един и същ град с гробището, както е обичайно, погребалният агент най-често се познава лично със съответния чиновник в кметството. При наличие на съответните познанства, такова разрешение може да се уреди за по-малко от час.

— Отлично — заяви Джак.

— Ако искате да направите аутопсия, бихме могли да помогнем, макар че не може да я направите тук — това е държавно учреждение и не мога да си представя някой да ви разреши — но бихме могли да ви предоставим банки за съхранение и фиксатори, както и да помогнем при обработката. Ако има нужда от токсиколог, също ще бъде насреща.

— Погребалният дом изписан ли е върху смъртния акт?

— Задължително. Как е името на починалата?

— Пейшънс Станхоуп. Починала е преди около девет месеца.

Латаша погледна в компютъра си за смъртния акт.

— Ето го и него. Осми септември 2005-а, за да сме точни.

— Възможно ли е? — запита Джак. Застанал зад рамото й, той впери поглед в екрана. — Осми септември 2005-а бе знаменателна дата и в неговия живот. На тази дата вечеряха с Лори в ресторант „Елиъс“ и той й предложи да се оженят.

— Погребението е направено от погребален дом „Лангли Пиърсън“ в Брайтън. Да ви запиша ли адреса и телефона?

— Благодаря ви — отвърна той. Все още се чудеше на съвпадението с датата. Не беше суеверен, но това съвпадение го заинтригува.

— Кога смятате да извършите аутопсията? — запита Латаша.

— Честно казано, още не знам. Решението е в ръцете на доктора и жена му. По мое лично мнение това ще помогне и затова го предлагам.

— Забравих да ви кажа нещо по повод на разрешителното — добави Латаша. Ентусиазмът на Джак видимо спадна. — Ще ви е необходимо одобрението на наследниците.

Той отпусна рамене. Беше забравил нещо съвсем очевидно; изглежда, че желанието да помогне на сестра си бе изместило здравия разум. Не можеше да си представи ищецът да се съгласи тялото на жена му да бъде ексхумирано в помощ на защитата. Но след това му дойде наум, че в живота се случват къде-къде по-странни неща, така че нямаше да се откаже без бой. В крайна сметка ставаше въпрос за сестра му. От друга страна, оставаше и въпросът с Лори в Ню Йорк. Ако се наложеше да прави аутопсия, трябваше да остане в Бостън, което щеше да я разстрои. Както повечето житейски ситуации, и тази бе по-сложна, отколкото му харесваше.

След петнадесет минути Джак седеше в своя Хюндай Акцент, барабанейки с пръсти по таблото. Въпросът бе какво да прави. Погледна часовника си: бе дванадесет и двадесет и пет. Нямаше смисъл да се връща в съда, защото щеше да го завари в обедна почивка. Можеше да се обади на сестра си, но вместо това реши, че е по-добре да се отбие в погребалното бюро. Време беше отново да отвори картата.

Да се излезе от Бостън не бе по-лесно от влизането в града, но след като се натъкна на Чарлз Ривър 5 5 Река, разделяща Кеймбридж от централната част на Бостън. Б.пр. , се ориентира лесно. След двадесет минути вече се намираше на правилната улица в предградието Брайтън и не след дълго откри погребалното бюро. Голямата дървена сграда във викториански стил с ветропоказател и барокови украшения, явно преустроена за настоящото си предназначение, имаше и модерна бетонна пристройка в неопределен стил. Но най-важното за Джак в случая все пак бе, че има място за спиране.

След като заключи колата си, той се изкачи по стълбите, водещи към просторна веранда без никакви мебели. Вратата бе отворена, така че просто прекрачи във фоайето.

Вътрешността създаваше първоначално впечатление за изоставена библиотека от средните векове, отнякъде се дочуваше приглушено григорианско пеене. Хрумна му, че това прилича по-скоро на изоставен погребален дом, но тъй като и без това се намираше в погребално бюро, се почувства задължен да направи друго сравнение. Вляво се простираше редица отворени ковчези, тапицирани с кадифе и сатен и проблясващи с утешителни имена като „Вечен покой“, но без цена. Вдясно се намираше стая за поклонения, в момента празна. Редове сгъваеми столове мълчаливо се възправяха срещу една празна катафалка. Във въздуха се носеше неуловим аромат на сандалово дърво, като в магазин за сувенири от Тибет.