Робин Кук - Криза

— Това, което ви дадох, е разрешителното за ексхумация — заяви Харолд. — Има предвидено място за подпис на господин Станхоуп, за да е валидно.

Джак погледна бланката, докато се наместваше в стола. Явно осигуряването на подписа щеше да е най-трудно, но за момента реши да не мисли за това.

— Кой ще попълни останалото, след като господин Станхоуп подпише?

— Това е моя грижа. В какъв срок трябва да е готово?

— Ако ще има аутопсия, трябва да се направи в най-кратък срок.

— В такъв случай е по-добре да ме уведомите колкото е възможно по-скоро. Ще трябва да уредя траурна кола и инструменти за разкопаване.

— Възможно ли е аутопсията да се извърши в погребалното бюро?

— Да, в стаята за балсамиране, ако успеем да ви сместим в графика. Единственият проблем е, че може да нямаме всички инструменти, които ще искате — например краниален трион.

— Ще намеря инструменти — отвърна Джак порядъчно впечатлен. Харолд имаше странен вид, но най-малкото бе добре осведомен.

— Трябва да ви кажа също, че това е скъпо мероприятие.

— За каква сума става въпрос?

— Ще има погребална и земекопна такса, а също така гробищни такси. Свръх това ще прибавим и нашите такси за разрешителните, надзор и ползване на стаята за балсамиране.

— Можете ли да ми кажете съвсем грубо?

— Поне няколко хиляди долара.

Джак подсвирна изненадано, защото смяташе, че цялата процедура ще бъде евтина.

— Имате ли извънслужебен телефон?

— Ще ви дам мобилния си телефон.

— Чудесно — каза Джак. — И още нещо. Знаете ли адреса на къщата на Станхоуп?

— Разбира се. Че кой не я знае! Тя е запазената марка на Брайтън.

Няколко минути по-късно Джак пътуваше с взетата си под наем кола и мислеше какво е следващото, което би трябвало да направи. Беше два следобед. Идеята да се върне в съда не го очароваше. Винаги е бил по-скоро изпълнител, отколкото наблюдател. Вместо да се върне в Бостън, той се пресегна към картата. Отне му няколко минути, докато открие „Нютън Мемориал Хоспитал“ и в края на краищата стигна целта си.

„Нютън Мемориал Хоспитал“ приличаше на повечето болници от предградията. Джак беше влизал вътре. Беше построена в объркваща плетеница от различни крила, достроявани през годините. Най-старата секция имаше характерни за времето си украси, напомнящи декорация на торта, с елементи предимно от гръцкото Възраждане, но новите структури ставаха все по-прости и изчистени. По-голямата част от съвременните пристройки бяха просто тухлени, с тонирани в бронзово стъкла, без каквито и да било разточителства.

Джак паркира на паркинга за посетители, зад който се намираше малко езеро. По повърхността му се носеше пух от канадска гъска. Джак се консултира с папките в куфарчето, което носеше, за да си припомни имената на хората, с които искаше да говори: докторът от спешното отделение Мат Гилбърт, сестрата от спешното Джорджина О’Кийф, както и кардиолога Ноел Евърет. Всичките трима бяха в списъка със свидетели на ищеца и бяха разпитани от защитата. Това, което притесняваше Джак, беше въпросът с цианозата.

Вместо да тръгне към централния вход на болницата, той се насочи към спешното. Мястото за линейки беше празно. Отстрани имаше автоматична плъзгаща се стъклена врата. Джак влезе и забърза към дежурното гише.

Изглежда бе уцелил подходящо време за посещението си. В чакалнята се виждаха само трима души; никой от тях не изглеждаше болен или наранен. Сестрата на гишето вдигна глава, когато той се приближи. Беше облечена в престилка и на врата й висеше обичайният стетоскоп. Беше разтворила страниците на „Бостън Глоуб“

— Затишие пред буря, а? — пошегува се Джак.

— Нещо такова. С какво мога да ви помогна?

Джак разигра обичайния си номер, като извади картата си на съдебен патолог, след което попита за Мат и Джорджина, съзнателно използвайки първите им имена, за да демонстрира близост.

— Още не е дошла — отвърна сестрата. — Работи във вечерната смяна.

— Кога започва тя?

— В три.

Джак погледна часовника си. Три наближаваше.

— Значи скоро ще пристигне.

— По-добре да го направи бързо — строго произнесе дежурната сестра, но все пак се усмихна, за да покаже, че това е шега.

— Ами д-р Ноел Евърет?

— Тук някъде е, да пусна ли съобщение по уредбата?

— Да, благодаря ви.

Той се върна в чакалнята с тримата души. Опита се да установи зрителен контакт с някой от тях, но никой не му обърна внимание. Погледна един стар брой на „Нешънъл Джиографик“, но не го взе. Запита се защо ли Станислав Джордан Ярузелски се е превърнал в Джордан Станхоуп, след което се размисли мрачно как ли ще успее да го накара да подпише разрешението за ексхумация. Изглеждаше невъзможно, почти като изкачване на Монт Еверест не само без кислородна маска, но и без дрехи. Той се усмихна при мисълта за двама полуголи, боси алпинисти, които стоят триумфално на каменистия връх. Няма невъзможни неща, напомни си той. В този миг чу името на д-р Ноел Евърет по старомодната уредба. Във века на информационните технологии това му се видя пълен анахронизъм, като се имаше предвид, че от съвсем невръстни децата вече си изпращат SMS-и.