Робин Кук - Криза

Той извади от джоба си картичката, която Харолд Лангли му беше дал с клетъчния си телефон и адреса на Станхоуп. Като държеше волана с една ръка, той се опита да разгъне с другата картата на Бостън, която му бяха дали заедно с колата, и да открие улицата. Не след дълго откри езерото Чандлър и кънтри клуба „Честнът хил“. Мина му през ума, че сега е най-подходящото време за посещение. Нямаше представа дали ще успее да влезе в къщата на този човек, но нищо не пречеше да опита.

Отне му половин час да се ориентира в ужасния лабиринт от криви улици, докато намери къщата. Бързо ставаше ясно, че Джордан Станхоуп е богат. Къщата бе огромна, обширни, безукорно поддържани тревни площи, грижливо подрязани дървета и храсти и красиви цветни лехи. Блестящо, ново тъмносиньо Бентли с две врати бе паркирано в кръговата алея срещу къщата. Отделен гараж за три коли с помещения за живеене над тях, се виждаше през дърветата от дясната страна на главната сграда.

Джак паркира своя Хюндай Акцент до скъпия му събрат. Съпоставката беше убийствена. Той излезе от колата си. Не можа да се удържи да не надникне във вътрешността на екстравагантната машина, шеговито отдавайки неочаквания си интерес в този момент на непроявените гени на своята „Y“ хромозома. Стъклата бяха смъкнати и ароматът на луксозна кожа се носеше наоколо. Личеше си, че колата е съвсем нова. След като се увери, че никой не го гледа, Джак провря глава вътре. Контролният панел носеше простата елегантност на лукса. Погледът му бе привлечен от нещо друго: ключовете си стояха на таблото. Той се дръпна. Макар да си помисли, че е връх на абсурда да се изръси с толкова пари, колкото си представяше, че струва колата, достъпността на ключовете го накара да си представи за миг как, седнал в Бентли-то се носи по един живописен път, а до него седи Лори с развети от вятъра коси. Това беше блян, който му напомни за мечтата му да лети, която имаше на млади години. Но въздушната кула бързо се срути, заменена от смущение, че така силно бе пожелал чуждата кола.

Той я заобиколи и се приближи към входната врата. Реакцията му го беше изненадала: толкова години след фаталната самолетна катастрофа той за първи път си бе позволил да се радва на нещо. Фактът, че бе изпитал такива чувства бе явен белег, че вече се е възстановил от психическата травма.

Той натисна звънеца и отново се обърна към блестящото Бентли. Беше се размечтал за малко какво ли ще е колата да е негова, но сега се замисли какво говори това за Джордан Станхоуп, познат преди като Станислав Джордан Ярузелски. Беше очевидно, че този човек си угажда с новото си богатство.

Той чу, че вратата се отваря и вниманието му се върна към онова, за което беше дошъл. Във вътрешния джоб на сакото му лежеше неподписаното разрешително за ексхумация, което прошумоля, когато вдигна ръка да прикрие очите си. Късното следобедно слънце се отразяваше в полираната месингова ключалка на вратата и го заслепяваше.

— Да? — попита Джордан. Въпреки присвитите си очи, Джак можеше да се закълне, че онзи го гледа подозрително. Джак бе облякъл обичайните си джинси, синя риза и трикотажна вратовръзка и лятно сако, което не бе давано на химическо и не бе гладено от по-отдавна, отколкото би признал. В контраст, Джордан носеше карирано сако с копринено шалче. Иззад него лъхаше на студен, сух въздух, по всяка вероятност от включен вътре климатик, независимо от не особено високата температура отвън.

— Аз съм д-р Степълтън — започна Джак. С внезапно решение за привидно-официално обяснение за посещението си, той затършува из джобовете си, търсейки портфейла си, в което бе картата му на съдебен патолог. Най-после я намери и я извади. — Патолог съм и бих искал да ми отделите няколко минути.

— Чакайте да видя! — наведе се Джордан, когато Джак понечи да прибере картата си.

Джак се изненада. Хората рядко гледаха официалния му документ.

— Ню Йорк? — вдигна вежди въпросително мъжът и го погледна остро. — Не сте ли малко далеч? — Думите му прозвучаха подигравателно напевно, с лек английски акцент, който Джак свързваше с елитните училища с пансиони в Нова Англия. Следващото, което го изненада, бе че Станхоуп хвана ръката му, за да разгледа по-добре служебната му карта. Идеално маникюрираните му пръсти бяха студени при допир.

— Приемам работата си сериозно — каза Джак, връщайки се отбранително към сарказма.

— И каква е тази работа, която ви накара да биете толкова път от Ню Йорк до нашия скромен дом?