Робин Кук - Криза

Бостън, Масачузетс

Четвъртък, 6 юни 2006 г.

6:48 сутринта

Първото, което Джак усети, беше далечна кавга, последвана от шумно затръшване на врата. За един кратък миг той се опита да комбинира звуците в съня си, но не се получи никакъв смисъл. Примига объркано, не можеше да схване къде се намира. Спря поглед върху обления в ярка слънчева светлина фонтан отвън, после обходи с очи интериора на кабинета и си спомни. В ръцете си държеше клетвените показания на една медицинска сестра — Джорджина О’Кийф от „Нютън Мемориъл Хоспитал“, които явно бе чел, преди сънят да го обори.

Събра всички документи от делото „Станхоуп срещу Бауман“ и ги напъха с усилие обратно в големия плик. След това се изправи. Зави му се свят и той се подпря на бюрото.

Нямаше представа колко време е спал. Беше прочел всички документи и се връщаше на онези части от тях, които му се виждаха най-интересни, когато очите му се бяха затворили неволно. За своя изненада беше смаян от материалите още от самото начало. Ако историята не засягаше косвено сестра му, би си помислил, че става въпрос за забавен сценарий за сапунена опера с всичките тези колоритни образи. Имаше го надареният, посветен на работата си, но арогантен и неверен лекар; младата, отхвърлена и разгневена любовница; педантичният и страдащ съпруг; знаещите, но заядливи експерти; пъстрата процесия свидетели; и накрая — до голяма степен хипохондричната жертва. Беше комедия на човешките слабости, като се изключи фаталната развръзка и фактът, че историята завършваше с процес за лекарска небрежност. Тъй като възможният изход от делото бе обезпокоителен — поне така го представяха материалите, — Джак си помисли, че песимизмът на сестра му до голяма степен е оправдан. С високомерието, което личеше от последните му показания, Крейг не си помагаше. Адвокатът на ищеца бе успял да накара Крейг да звучи така, сякаш е вбесен, че някой оспорва клиничното му решение. Това никое съдебно жури нямаше да приеме добре. И като връх на всичко, Крейг бе намекнал, че жена му е виновна за тази афера със секретарката.

Всеки път, когато трябваше да описва същността на работата си като съдебен медик, обичайният отговор на Джак в зависимост от разпитващия и обстоятелствата, беше да каже, че той „говори вместо мъртвия“. И след прочитането на „Станхоуп срещу Езуман“ той се хвана, че мисли предимно за жертвата и нещастните, но очевидни обстоятелства, за които тя не можеше да разкаже и да свидетелства. Разигравайки историята в съзнанието си, той се питаше как би повлияло на делото, ако тя бе в състояние да участва и този ред на мисли го накара да повярва, че точно тя е ключът към успешното разрешаване на случая. Хрумна му, че ако журито повярва, че е била хипохондричка, както твърдеше Крейг за нея, то би трябвало да гласува за защитата, въпреки, че симптомите са изглеждали твърде реални и въпреки нарцисизма на Крейг. Не беше имало аутопсия и поради това нямаше съдебен лекар в списъка от свидетели на защитата, който да говори вместо починалата.

С пъхнат под мишницата плик, Джак се спусна по коридора срещу стълбите към сутерена. Какъвто беше рошав и с измачкани дрехи, той предпочиташе да не среща никого в този момент. Тръгна по стъпалата и чу още крясъци на едно от момичетата горе, после силно затръшване на врата.

Той побърза да влезе в приготвената за него стая, избръсна се и се облече, без да губи време. След кратка справка с огледалото реши, че е настъпил моментът да се качи горе. В огромната дневна вече седеше цялото семейство Бауман. Атмосферата беше напрегната. Трите момичета седяха пред купичките си с мюсли. Крейг се бе отпуснал на дивана, скрит зад новия брой на „Ню Йорк Таймс“ с чаша кафе на малката масичка отстрани, а Алексис приготвяше на кухненския плот сандвичи за обяда на момичетата. Телевизорът над камината бе включен на местния канал, но звук почти не се чуваше. През прозореца напираше ярко слънце, почти заслепяващо.

— Добро утро, Джак — поздрави го Алексис, когато го видя изправен на прага. — Надявам се, че си спал добре.

— Беше много удобно — кимна той.

— Кажете добро утро на вуйчо си — подкани Алексис момичетата, но само Кристина я послуша.

— Не разбирам защо да не мога да облека червеното горнище — измрънка Меган.

— Защото е на Кристина, а тя каза, че предпочита да не го правиш — обясни й майка й.

— Самолетът с дъщерите ти на борда ли е изгорял? — обади се Кристина.