Робин Кук - Вектор

— Надявам се, че пращате по малко пари на семейството си — продължи жената, без да си дава сметка по какъв начин влияе на своя шофьор. — Ние с мъжа ми непрекъснато го правим.

— Нямам семейство там — припряно отвърна Юри. — Сам съм…

Даваше си сметка, че това не отговаря напълно на истината. В някогашния Свердловск, днешен Екатеринбург, беше оставил баба си по майчина линия, няколко лели и вуйчовци. Освен това не биваше да забравя и дебелата си жена, която го чакаше тук, в Брайтън Бийч.

— Съжалявам — прошепна жената и в очите й се появи съчувствие. — Не мога да си представя, че човек живее сам, без близки… Защо не се отбиете да ни погостувате по празниците?

— Благодаря, много сте мила — рече Юри. — Но аз съм добре… — Възнамеряваше да продължи, но изведнъж усети как в гърлото му се образува едра буца. В главата му се появи онзи ужасен ден през 79-та, когато изгуби майка си и брат си. Датата беше 2 април.

Денят започна като всеки нормален работен ден — с пронизителното дрънчене на будилника, което можеше да пробуди дори мъртвец. В пет сутринта Свердловск тънеше в мрак, тъй като географската му ширина беше приблизително същата, която има и Ситка, Аляска. Зимата беше охлабила желязната си хватка над града, но пролетта още не беше дошла. Въздухът в апартамента не беше толкова леден, колкото през февруари, а дори и през март. Въпреки това обаче си беше студено. Юри се облече на тъмно, за да събуди Надя и Егор, които щяха да станат чак в седем. Надя продължаваше да работи във фабриката за керамични плочки, а Егор завършваше гимназия. През юни го чакаше матурата.

След кратка закуска с твърд хляб и сирене в пустата по това време обща кухня, Юри затвори входната врата и се насочи към фармацевтичния завод. Вече две години работеше там, постъпил непосредствено след завършването на техникума. Това време ум беше достатъчно да разбере, че заводът съвсем не е това, което изглежда. Самият той не отглеждаше микробиологически култури за производството на ваксини, както пишеше в трудовата му характеристика. Известно количество ваксини действително се произвеждаха в един-два от външните цехове, но той работеше в същинските производствени халета, до които външни лица изобщо нямаха достъп и които бяха под пълния контрол на КГБ. На практика Свердловският фармацевтичен завод беше част от „Биопрепарат“ — мащабната програма за производство на биологически оръжия, действаща в СССР. Юри беше една незабележима бурмичка в огромната 55-хилядна армия от работници в тази програма, разпръсната по цялата територия на страната.

Работното му място беше известно като Цех №19. На портала трябваше да спре и да си покаже пропуска. Отдавна знаеше, че хората от охраната са на щат в КГБ. Мълчеше и чакаше, лекичко потропвайки с крака, за да се стопли. Тук думи не бяха нужни. Униформеният пое картата му, огледа я от всички страни и му я върна обратно с кратко кимане.

Юри беше сред първите работници от дневната смяна. В цеха се работеше двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. На Юри и още неколцина новаци се падаше неприятната задача да почистват на ръка вътрешността на камерите за био-материал. Това беше така, тъй като обикновените чистачи нямаха достъп до тази част от завода.

Влезе в съблекалнята и кимна на колегата си по шкафче Алексей. Беше рано за приказки, още повече че никой от двамата не беше изпил сутрешната си чаша кафе или чай. Навлякоха червените костюми от защитна материя и включиха вентилаторите, повтаряйки като роботи действията на още една двойка техни колеги, обличащи се в дъното на помещението. Не си направиха труда дори да се погледнат през пластмасовите прозорчета на скафандрите.

Капсулирана напълно, групата се изправи пред хидравличната врата и зачака автоматичното й отваряне. Никой не направи опит за някакъв контакт докато налягането във входната камера падаше. Вътрешната врата най-сетне се отвори и те мълчаливо се насочиха към работните си места. Крачеха бавно, без да прегъват крака. Приличаха на някакви странни роботи.

Монотонната смяна на екипите представляваше прецизирана рутина, в продължение на месеци липсваше каквато и да било промяна. А утрото на 2 април 1979 година изглеждаше като всяко друго. Но на практика не беше така. Четиримата младежи, облечени в тежки доспехи, дори не подозираха за наличието на един потенциален, но въпреки това сериозен проблем. Никой от тях нямаше предчувствие за нещастието, надвиснало над главите им.