Робин Кук - Вектор

— А това тук са два долара бакшиш за вас — намигна мъжът и прибави съответните банкноти в купчинката. Върху дланта на Юри се бяха събрали точно двадесет и девет еднодоларови банкноти, повечето от които бяха невероятно оръфани. Сумата на апарата плюс таксата за преминаване на моста Трайбъро възлизаше на двадесет и седем долара и петдесет цента.

— Всичкият бакшиш, а? — вдигна вежди Юри.

— Защо, малко ли е? — попита мъжът, изправи се и хвана куфарчето си така, сякаш се готвеше да го използва за защита.

Юри свали дясната си ръка от волана, щипна с пръсти последните две банкноти от купчината и небрежно ги пусна през спуснатия прозорец на колата. Те полетяха към паважа като някакви зеленикави лястовички.

Възмущението върху лицето на клиента се замени с гняв, бузите му поруменяха.

— Това е моята дотация за икономиката на САЩ — обяви Юри и рязко натисна газта. В огледалцето за обратно виждане зърна как онзи се навежда да си прибере банкнотите. Душата му се изпълни със задоволство. Стана му приятно, че лъскавото копеле се рови в боклуците за две жалки банкноти. Все още не можеше да свикне с невероятната стиснатост на повечето американци, които иначе даваха мило и драго да демонстрират благополучие.

След безуспешния опит да открие Кърт Роджърс и Стив Хендерсън в пожарната на Дуейн стрийт, настроението му видимо се подобри. За това спомогна и решението му да отпразнува предстоящото си завръщане в родината в едно малко руско ресторантче, където го нагостиха с горещ борш и голяма чаша водка. Побъбри си със собственика, а родната реч го накара да изпита леко чувство на носталгия. Работата се отпуши веднага след този обед. Клиентите бяха добри, все на дълги разстояния. На всичкото отгоре не бяха и бъбривци, ако се изключи онзи тип от Ла Гуардия.

Спря на червен светофар на Пето авеню. Беше се насочил насам с надеждата да хване клиент пред някой от големите хотели. Но още преди да стигне до този район, измежду паркираните коли изскочи възрастна жена в дълго палто и вдигна ръка. Юри изчака зеленото на светофара и отби.

— Накъде? — попита той, вдигайки поглед към огледалцето за обратно виждане. Жената беше облечена във функционални, но доста протъркани дрехи. Нямаше вид на човек, който често се вози на такси. Приличаше по-скоро на клиентка на метрото.

— Десета улица — запад, номер 107 — обяви клиентката с акцент, който беше по-силен дори от този на Юри. А той моментално позна, че родният й език е естонски и в главата му нахлуха разпокъсани спомени.

Известно време пътуваха в мълчание. За пръв път през този ден Юри беше този, които изпитваше изкушението да говори. Очите му час по час се вдигаха към огледалцето. Не можеше да се отърве от чувството, че тази жена му е позната. Тя седеше на седалката съвсем спокойно, със сключени в скута ръце. Чертите на лицето й бяха в синхрон със спокойните очи и готовите за усмивка устни.

— Вие естонка ли сте? — не издържа в крайна сметка Юри.

— Да — отвърна жената. — А вие вероятно сте руснак…

Юри само кимна с глава, в очакване на някаква реакция. Естонците общо взето не обичаха руснаците, главно поради дългогодишната окупация на страната им от Москва. Самият Юри нямаше нищо против естонците, но предпочиташе да си мълчи. От Естония беше започнала дългата му одисея към Америка. Беше се натъквал на неприязън, разбира се, но имаше и добри спомени — в Талин се беше запознал с неколцина щедри и приятелски настроени естонци, които без колебание му помогнаха.

— Откога сте тук? — попита жената. В гласа й липсваше неприязън.

— От деветдесет и четвърта — отвърна Юри.

— Взехте ли и семейството си?

— Не — промърмори Юри и усети как устата му пресъхва. — Дойдох сам.

— Сигурно ви е било много трудно — отбеляза жената. — И ужасно самотно…

Тази проста забележка отприщи бурята на чувствата в душата на Юри. Обзе го остро чувство на срам заради изоставеното си семейство, въпреки че такова почти нямаше. Гърдите му изведнъж натежаха от лоши предчувствия. В същото време разбра защо тази жена му се струваше позната — приличаше на майка му. Повече по поведение и начин на говор, отколкото по физически белези. И най-вече с искреността, която просто струеше от цялото й поведение.

Юри рядко си позволяваше да мисли за нея. Надя Давилова обичаше него и брат му Егор с цялата си душа, правеше всичко възможно да ги спаси от безпричинния гняв на баща им Анатолий, който ги пребиваше от бой и при най-лекото провинение. Юри все още имаше белези по горната част на краката от един жесток побой, когато беше едва 11-годишен. Беше в четвърти клас и току-що го бяха приели в пионерската организация. Част от новичката му униформа беше червената връзка, пристегната с пластмасова халка, върху която лежеше образът на Ленин. Именно тази халка изгуби Юри още на първия ден и Анатолий буквално побесня. Вцепенен от почти литър изпита водка, той спря да налага момчето едва когато панталонките му подгизнаха от кръв.