Робин Кук - Вектор

При повечето случаи Надя успяваше да привлече върху себе си гневните избухвания на вечно пияния си съпруг. Тя мълчаливо понасяше ударите на тежките му лапи и не реагираше на псувните му. Но ако той случайно решеше да се прехвърли на децата си, тя се изправяше пред него като скала, независимо от раните по окървавеното си лице. Той продължаваше да я бие и псува, заканвайки се и на момчетата, уплашено свити в някой ъгъл на мизерната им квартира. В крайна сметка всичко приключваше в момента, в който опиянението вземаше връх и Анатолий се просваше по гръб на единствения диван. Тази сцена се повтаряше почти всяка вечер в продължение на години, докато Юри не завърши осми клас.

На Първи май 1970 година — един от най-големите празници в СССР, Анатолий изпи два пъти по-голямо количество водка от обичайното. Това му докара ужасно настроение. Надя предвидливо изведе момчетата на стълбището, докато мъжът й крещеше и псуваше от входната врата. Нощта прекараха в кварталната градинка, а на сутринта разбраха, че главата на семейството се е споминал, удавен в собствените си нечистотии.

След смъртта на Анатолий семейството преживя трудни дни. Изгониха ги от двустайното жилище на втория етаж и ги настаниха в тясна гарсониера под покрива на високия и неприветлив блок, където зиме умираха от студ, а лятно време не можеше да се диша от жега. Най-лошото беше, че се лишиха от доходите на Анатолий, въпреки че значителна част от тях бяха отивали за водка.

За щастие на другата година Надя получи повишение в керамичната фабрика, в която беше постъпила направо от гимназията. Това позволи на Юри да остане в училище до десети клас.

За нещастие той растеше като затворен и раздразнителен младеж, който често влизаше в юмручни схватки със съучениците си. Бележките му постепенно се влошиха и в крайна сметка доведоха до ниска диплома, с която не можеше да кандидатства в университета. Надеждите на майка му бяха попарени. Но Юри все пак се стегна и подаде документи в Полувисшия институт по естествени науки, откъдето излезе като среден техник по микробиология. Бяха го посъветвали да запише именно тази специалност, тъй като завършилите лесно си намирали работа, най-вече в големия завод за производство на човешки и животински ваксини, който бил наскоро построен в Свердловск.

— Ходил ли сте си някога у дома след преселването си в Америка? — попита естонката след като изминаха няколко пресечки в пълно мълчание.

— Не още — промърмори Юри и си помисли за предстоящото завръщане. На практика вече се беше снабдил с отворен билет за Москва през Франкфурт, с излитане от летище Нюарк. Беше избрал Нюарк заради удобния достъп до него откъм Манхатън. Възнамеряваше да тръгне натам в момента, в който заложи биологичното оръжие в Сентрал Парк. Пътуването до летище „Кенеди“ беше далеч по-рисковано, тъй като то се намираше на изток от града — накъдето без съмнение щеше да духа вятърът. Не можеше дори да допусне, че ще стане жертва на собствените си терористични действия.

Снабдяването с този самолетен билет никак не беше лесно. Юри така и не успя да се сдобие с руски международен паспорт, а за американски просто му беше рано, въпреки зелената карта, която му издадоха Емиграционните власти. Наложи се да потърси фалшив паспорт, разбира се срещу заплащане. Не държеше на качеството, тъй като щеше да го използва единствено за покупката на самолетен билет. Като истински патриот, той беше убеден, че родината ще го приеме и без документи, а за връщане в САЩ изобщо не мислеше…

— Миналата година ние с мъжа ми ходихме в Естония — рече жената. — Беше прекрасно. На Балтика стават хубави неща. На даден етап може би ще се върнем в родния си град…

— Америка съвсем не е този рай, за който се представя — промърмори Юри.

— Тук хората трябва да работят като луди — кимна жената. — А не внимаваш ли, крадците моментално ще намерят начин да те оберат. Като разни мошеници, които искат да ти пробутат някой блатист терен във Флорида.

Юри кимна в знак на съгласие, макар че за него истинският крадец беше завладяното от ционисти правителство. Неговите представители протягаха ръка да отмъкнат по-голямата част от всеки долар, който печелеше. Ако не са крадците от Вашингтон, значи ще бъдат онези от щатските власти в Олбъни, или пък бандитите от градската управа в Манхатън. Според Кърт цялото това непосилно данъчно бреме е противоконституционно и следователно абсолютно незаконно.