Робин Кук - Вектор

Ръката му механично се насочи към червения бутон за спиране на машините. Миг по-късно стъклените стени на залата престанаха да се тресат. От внезапната тишина ушите му изведнъж писнаха.

Отвори вратата и със свито сърце излезе навън. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание и тръгна по посока на пулверизаторите. Дишаше тежко и плексигласовата маска пред лицето му бързо се замъгли. Спря пред вертикалните люкове на верижната система. Всеки от тях беше дълъг около метър и широк двадесетина сантиметра.

Протегна ръка и с треперещи пръсти дръпна заключващия болт на най-близкия люк. Поколеба се за миг, после рязко го отвори.

— По дяволите!

Ругатнята му издаваше не толкова учудване, колкото ужас. Вътрешността на камерата с валяците беше празна! Трескаво започна да отваря и останалите люкове. Всички камери се оказаха празни. Повторният кратък оглед беше достатъчен, за да открие причините — микробиологическите филтри не бяха по местата си! Това означаваше, че в продължение на пълни два часа системата беше имала контакт с околната среда без никаква защита!

Юри неволно политна назад. Това беше катастрофа. Измина доста време преди да осъзнае, че телефонът в стъклената будка продължава да звъни. Вероятно началникът на смяната искаше да разбере защо са спрели машините.

Втурна се обратно, опитвайки се да пресметне приблизителното количество на боен антракс, което се беше изсипало над нищо неподозиращия град. От разходката си пеша до завода беше запомнил, че навън духа лек северозападен ветрец. Това означаваше, че спорите са се насочили към югоизточната част, по посока на казармите и фабриката за санитарна керамика !

— Четвъртата къща вдясно — обади се естонката и гласът й го изтръгна от прегръдката на кошмарните спомени. Показалецът на жената се показа над плексигласовата преграда, сочейки няколкото стъпала от бял камък, които стигаха чак до тротоара.

Едва сега Юри осъзна, че лицето му гори, а цялото му тяло е мокро от пот. Споменът за ужасните събития на онзи далечен втори април отново се беше промъкнал в душата му! Явно двадесет години не бяха достатъчни, за да го накарат да избледнее.

Естонката плати преди да слезе, а Юри отказа бакшиша. Благодари с топъл глас за поканата да я посети през почивните дни, но избягваше да я гледа. Страхуваше се, че тя ще забележи зачервеното му потно лице и вероятно ще си помисли, че е изпаднал в прединфарктно състояние.

Едва изчака жената да се обърне към стълбите и сложи табелата, на която пишеше, че колата не работи. Включи на скорост, подмина близкия противопожарен кран и отново спря до тротоара. Имаше нужда от известно време, за да дойде на себе си. Бръкна под седалката и измъкна плоското шише водка. Отпи една едра и ободряваща глътка едва след като се увери, че никой не го наблюдава. Алкохолът бавно се плъзна в гърлото му, ефектът му беше бърз и благотворен. Притеснението бързо започна да го напуска. Вдигна ръка и избърса устни с опакото на дланта си.

Последиците от работата на валяците без микробиологични филтри бяха много по-тежки от това, което си беше представял. Както правилно беше предвидил, един невидим облак от антраксни спори беше надвиснал над южните части на града — точно там, където се намираха казармите и фабриката за санитарна керамика. Стотици хора бяха заразени от инхалационен антракс, като повечето от тях скоро се превърнаха в трупове. Една от жертвите беше Надя.

Първите й симптоми се изразиха чрез треска и болки в гръдния кош. Юри моментално разбра какво означават те, но все се надяваше да греши. Същевременно отказа да сподели подозренията си с нея, просто защото беше подписал клетвена декларация да не говори с никого за работата, която върши. Откараха майка му в болница, където беше организирано специално отделение за хора с оплаквания като нейното. Сред тях имаше и немалко военни. Състоянието на Надя бързо се влошаваше и двадесет и четири часа по-късно тя вече беше мъртва.

КГБ предприе широка дезинформационна кампания. Според ключовото твърдение в нея проблемът възникнал от известно количество заразено говеждо месо, докарано за преработка в местния месокомбинат. Роднините на починалите така и не получиха телата на близките си. По заповед отгоре те бяха погребани в дълбока обща гробница, изкопана за една нощ в най-далечната част на градските гробища.

Юри преживя събитието изключително тежко. Разяждан от чувството за вина, че е взел пряко участие в заразяването на собствената си майка, той бързо откри, че нещата имат и други измерения — като част от низшия персонал, отговорен за аварията, той бе нарочен и за една от изкупителните жертви. Назначената за случая специална комисия недвусмислено посочи виновниците — екипът по поддръжката, който бе извадил старите филтри без да монтира нови, и неговият началник, пропуснал да опише въпросните операции в работния журнал. Но въпреки това Юри беше този, който опра пешкира. Оказа се, че според правилата на труда, той лично е трябвало да провери състоянието на филтрите преди стартирането на машините. Но никой от колегите му не правеше това, просто защото филтрите се сменяха веднъж на няколко месеца, при това само ако някой от началниците се сети да го стори. На практика Юри изобщо не подозираше за тяхното съществуване, тъй като от постъпването му на работа до катастрофата никой изобщо не му беше споменавал за тях.