Робин Кук - Вектор

— Предполагам, че това е всичко — промърмори той.

— Желая ви успех — отвърна Юри.

Кърт започна да се обръща към него, а ръката му се плъзна към автоматичния „Глок“, скрит на кръста му. С бързо, но плавно движение дулото се стрелна към главата на Юри. Руснакът зяпна, очите му се разшириха от ужас.

Кърт натисна спусъка. Куршумът попадна в центъра на челото, малко над веждите. Изригна фонтан от кръв и натрошени костици, който обля хладилника. Тялото се строполи на пода като подсечено, сякаш някой му бе отнел краката.

— Исусе Христе! — ужасено изкрещя Стив. — Защо го застреля, по дяволите?!

Кърт тикна пистолета обратно в кобура и побутна с крак тялото. Технически погледнато, Юри все още беше жив, тъй като от устата му излитаха някакви страни гъргорещи звуци.

— Нали се бяхме разбрали да изпратим бойците?! — продължаваше да протестира Стив. — Защо не ми каза, че си решил да го гръмнеш лично?

— Ти какво, размекваш ли се? — застрашително го изгледа Кърт.

— Не, по дяволите! — проплака Стив. — Но можеше да ми кажеш какво си намислил, нали? Изкара ми акъла!

— Не бях го планирал предварително — изръмжа Кърт. — Но копелето ме ядоса. Чу ли го как каза, че е твърде късно да извадим антракса от барабана? Държеше се така, сякаш той командва, а ние сме някакви шибани изпълнители! На практика аз се опитах да му дам шанс, повярвай ми… Ако се беше отказал от тъпата си терористична идея, изобщо нямаше да го гръмна!

Стив пусна брезентовата торба на пода и пристъпи към масата. Взе чашата си и погълна наведнъж съдържанието й. Раменете му конвулсивно потръпнаха.

— Все пак предпочитам да знам предварително за намеренията ти — промърмори той.

— Стига бе, лигльо! — шеговито се намръщи Кърт. — Хайде, взимай торбата и да се махаме оттук!

— Мислиш ли, че си тръгнаха? — прошепна Джак.

— Да — кимна Лори. — Почти съм сигурна, че преди около десетина минути чух затръшването на входната врата, въпреки бученето на вентилатора.

В складчето цареше непрогледен мрак. Преди да се качи горе, Юри беше изключил и общото осветление в мазето. През цялото времетраене на визитата на Арийската народна армия двамата медицински следователи бяха стояли абсолютно неподвижно, страхувайки се дори да дишат. И двамата подскочиха от внезапния грохот на изстрела. До този момент напрягаха слух и успяваха да хванат откъслечни думи и фрази от разговора, който се водеше оттатък тънките дъски на пода.

— Страхувам се, че гръмнаха нашият любим руснак — промърмори с нормален глас Джак. Все още не се помръдваше и стоеше тихо, тъй като отпътуването на „арийците“ можеше да се окаже и капан.

— Май така стана — отвърна с лека въздишка Лори. — Той с основание им нямаше доверие…

— Мисля, че горе се появиха онези мъже, които преследваха и мен — каза след кратка пауза Джак. — Дължа извинение на Пол… Тази бъркотия е далеч по-голяма, отколкото предположението, че Пол може да ми се е разсърдил… Заключенията ми бяха прибързани.

— Може и да си прав, но за момента това няма значение. Въпросът е какво ще правим?

— Първо ще направим опит да се измъкнем оттук — въздъхна Джак. — Но видях вратата и не храня особени надежди. Три сантиметра дъска, подсилена с метални ленти…

— Не ми харесва да съм затворена тук — потръпна в мрака Лори. — Това ми напомня ужасните неща, които станаха през 1992 година при онези случаи със свръхдозите.

— Стига, стига! — скара й се Джак. — И аз изпитвам известно чувство на клаустрофобия, но това не е като да те заковат в ковчег!

— Почти същото е — държеше на своето Лори. — Освен това усещаш ли миризмата на ферментация и белина?

— Да — отвърна Джак. — Тук някъде трябва да има ферментатор, зареден с голяма доза активен антракс. Днес, когато обиколих къщата, видях ламаринени тръби за проветрение и чух бученето на мощен вентилатор. Умирам от яд, че не се досетих какво означава това! Не знам защо реших, че става въпрос за някаква пещ!

— Това е работа на човек, който е знаел какво върши — мрачно подхвърли Лори.

— За съжаление е така — кимна Джак. — И това прави реална заплахата за това, което ще стане утре. Докато разследвах случая Папарис ми мина през ума, че може би става въпрос за био-тероризъм, но после нещата се развиха в друга посока. Дори и тогава у мен остана известно подозрение, но за съжаление не се доверих на мрачните си предчувствия…

— Не можеш да виниш себе си — въздъхна Лори. — Нали все пак си позвънил на градския епидемиолог? Останалото би трябвало да е негова работа.