Робин Кук - Вектор

— Имаш ли представа колко е часът? — попита Лори.

— Никаква — въздъхна Джак, протегна се и изпъшка: — Май бях задрямал за малко… А ти?

— Аз също — кимна Лори. — Странно е да съдиш за хода на времето без часовник и в пълна тъмнина…

Седяха един срещу друг на циментовия под, опряли гърбове на стената. Краката им бяха проточени под лек диагонал, просто защото помещението не беше достатъчно широко.

— Като вдигна глава към тавана, почти съм в състояние да повярвам, че виждам дневна светлина — промърмори Джак.

— Трябва да се измъкнем оттук преди девет и половина, ако искаме да спрем онези пожарникари, които се готвят да пръснат антракс във федералната сграда — с тревога рече Лори.

— Не искам да бъда песимист, но прогнозата на Юри за няколкодневен престой вероятно ще се окаже вярна — въздъхна Джак. — Особено пък сега, след като го застреляха. Според мен той планираше да позвъни в полицията и да съобщи къде се намираме. Само по този начин би могъл да поеме отговорността за своята част от операцията и да получи съответната слава…

— Чакай малко! — внезапно извика Лори.

— Колкото желаеш — разпери ръце Джак.

— Тихо! Стори ми се, че чух нещо…

Затаиха дъх и се ослушаха. Отгоре долетяха далечни, но ясно различими удари.

— Според мен някой чука на входната врата! — прошепна Лори.

Едновременно се изправиха на крака, сблъскаха се в мрака, после започнаха са викат за помощ.

Замълчаха няколко секунди по-късно, с писнали уши. Отново напрегнаха слух.

— Трябва да са ни чули! — промърмори Лори.

— Зависи какво е нивото на страничните шумове навън — отвърна Джак.

После до ушите им долетя резкия звук на счупено стъкло. Над главите им се разнесоха тихи стъпки.

Отново завикаха за помощ, в пълен синхрон. Джак скочи към вратата и започна да я блъска с юмруци. Изведнъж лампите светнаха, някой започна да се спуска по стълбите към приземието. Разнесе се звук на сцепено дърво, съвсем ясно се чуха гласове. Онези отвън бях проникнали в преддверието на лабораторията.

— Тук вътре! — извика Джак и отново заблъска по вратата.

Не получиха отговор, но нещо метално изтрака от външната страна. Сякаш някой се опитваше да натика стоманен лост в куките на катинара. Звукът на разцепено дърво се повтори, този път по-силен отпреди.

— Нямам идея кой може да бъде това — прошепна Джак.

— Но не мислиш, че…

Младата жена нямаше достатъчно време да довърши мисълта си. Куката изскочи от гредата с противно скърцане, вратата рязко се отвори. Изненадани, но благодарни, Джак и Лори се оказаха лице в лице с намръщения Уорън. Зад него надничаше Флаш.

— Слава Богу! — проплака Лори, втурна се напред и уви ръце около шията на Уорън.

Младежът нежно я отстрани и втренчи ядосан поглед в Джак.

— Започва да ми писва — изръмжа той. — Не обичам да те измъквам от странни ситуации, особено когато наоколо се търкалят мъртъвци!

Лори се отдръпна и избърса радостните сълзи от очите си.

— Колко е часът? — попита Джак.

Уорън стрелна с очи Флаш и разпери ръце:

— Виждаш ли какво означава благодарност?! Човекът иска да знае колко е часът!

— Важно е! — нетърпеливо повиши тон Джак. — Колко е часът?

Уорън вдигна китката си и съобщи, че е десет и четвърт.

— Господи! — простена Лори, бутна младежа и се втурна към изхода. Джак я последва по петите.

— Хей, внимавайте! — извика подир тях Уорън. — Гледката горе не е от най-приятните!

Лори изскочи в антрето и хукна към телефона в кухнята. Джак не изостана дори със сантиметър.

— На кого да се обадя? — задъхано попита тя.

Джак се замисли за миг, после тръсна глава.

— Дай на мен!

Пое слушалката от ръката на Лори, набра 911 и поиска да го свържат със Стен Торнтън от Дирекцията за борба с извънредните ситуации. Поясни, че въпросът е от изключителна важност. Познаваше добре сложната система за комуникации, която използваше Стен Торнтън и беше сигурен, че бързо ще се свърже с него.

Уорън и Флаш също се качиха в кухнята. Тялото на Юри беше проснато на прага, с краката към дневната. Кръвта по хладилника беше засъхнала и имаше тъмнокафяв цвят.

— А бе, вие ще ни дадете ли някакви обяснения? — пожела да узнае Уорън, в чието поведение все още се долавяха признаци на гняв. Джак и Лори едновременно вдигнаха ръце с молба да почака.

— Глей к’во става! — промърмори младежът и отново се обърна към Флаш. — Бием пътя чак дотук, спасяваме им задниците и к’во получаваме в отговор?