Робин Кук - Извън контрол

ЕНЕРГИЯТА напираше в милионите неврони още от първия миг на формирането им преди шест месеца. Нервните клетки пращяха от токове и неотклонно стимулираха достигането на предстоящия галваничен праг. Разклоняването на дендритите в нервните клетки и в поддържащите микроглии нарастваше в геометрична прогресия със стотици хиляди нови синаптични връзки, възникващи всеки час. Беше също като в ядрен реактор, достигнал критична маса — на ръба на взрива.

И най-сетне се случи! Прагът бе достигнат и преминат. Микроскопични снопове електрически разряди се разпростряха мълниеносно като буен, опустошителен огън из сложната мрежа от синаптични връзки, и възбудиха цялата маса. Вътреклетъчните мехурчета изляха навън своите невротрансмитери и невромодулатори, повишавайки нивото на възбуда до ново критично равнище.

И от цялата тази сложна микроклетъчна активност изплува една от мистериите на Вселената — съзнанието! За пореден път мисълта се роди от материята. Съзнанието бе инструментът, който осигури основа на паметта и разбирането; а също на боязънта и ужаса. Съзнанието донесе бремето на познанието за възможната смърт. Но до този момент в роденото съзнание все още нямаше осъзнаване. Осъзнаването бе следващо по ред и то скоро дойде.

— О, Боже! — изпъшка Мери Милман и стисна чаршафите с две ръце. Болката в долната част на корема и започваше отново, разпространявайки се бързо в слабините и кръста и като стрела от нажежена стомана. — Дайте ми нещо за болката! Моля ви! Не мога да го изтърпя! — извика тя.

— Мери, справяш се чудесно — произнесе спокойно доктор Стедман. — Само продължавай да дишаш дълбоко. — И той си сложи гумените ръкавици.

— Не издържам повече — извика тя дрезгаво и се обърна на другата страна, но това не и донесе никакво облекчение. С всяка секунда болката се засилваше. Тя задържа дъха си и инстинктивно стегна всичките си мускули.

— Мери! — Гласът на доктор Стедман прозвуча строго, докато хващаше ръката и. — Не бързай! Не мога да направя нищо, докато нямаш достатъчно разкритие. Това може да нарани бебето!

Младата жена отвори очи и се опита да отпусне тялото си. Дъхът и излезе като измъчено стенание.

— Не мога да направя нищо — изхленчи тя през сълзи. — Моля ви, не издържам. Помогнете ми! — Думите и се изгубиха в последвалия вик.

Мери Милман беше двайсет и две годишна секретарка, която работеше в един магазин в центъра на Детройт. Когато беше видяла обявата за износваща майка, идеята за парите, които щеше да получи, и се бе сторила като неочакван късмет — идеален начин най-сетне да изплати безкрайните дългове, направени през дългото боледуване на майка и. Но тъй като не беше забременявала, нито пък бе гледала някога раждане, освен по филмите, тя нямаше и най-отдалечена представа какво и предстои. В този момент не можеше да мисли за трийсетте хиляди долара, които щеше да получи, когато всичко свършеше, цифра много по-голяма от действащото възнаграждение за износване на бебе в Мичиган, единственият щат, където можеше да се осиновява дете преди раждането. Тя си помисли, че ще умре.

Болката достигна максимума и остана там. В промеждутъка Мери успя няколко пъти да си поеме дъх.

— Имам нужда от инжекция против болката — произнесе тя с известна трудност. Устата и беше суха.

— Вече ви направихме две — отвърна доктор Стедман. Вниманието му бе заето от това да свали ръкавиците и да ги замени с нов, стерилен чифт.

— Не ги усещам — простена Мери.

— Може би не когато контракцията е най-силна, но само преди няколко минути вие спяхте.

— Спала съм? — Мери погледна за потвърждение Марша Франк, жената, която щеше да осинови бебето и която нежно бършеше челото и със студена, влажна кърпа. Марша кимна. Усмивката и беше сърдечна и съчувстваща. Мери я харесваше и и беше благодарна, че беше настояла да присъства на раждането. Семейство Франк бяха поставили това като условие в договора, въпреки, че Мери не беше особено въодушевена бъдещият баща да присъства, тъй като непрекъснато и даваше нареждания.

— Не забравяйте, че у бебето отиват всички лекарства, които вие пиете — произнесе той сега остро. — Не можем да излагаме на риск живота му единствено за да облекчим болката ви.