Робин Кук - Извън контрол

— Приличат на скъпоценни камъни — прошепна Марша.

Виктор обърна бебето към жена си, но забеляза, че то задържа очите си върху него! Тяхната синя дълбочина беше толкова студена и блестяща като лед. Неочаквано го побиха тръпки от страх.

Семейство Франк се изпълниха с чувство на триумф, когато Виктор отби автомобила си по разбития каменен път, който водеше към обкованата им с дъски селска къща. Всичките безпокойства и страдания на ин-витро оплождането си струваха. Търсенето на подходяща майка, която да износи детето и потискащите пътувания до Детройт бяха дали резултат. Те имаха дете и сега Марша го люлееше в ръцете си, благодарейки на бога за този дар.

Тя погледна навън точно когато колата вземаше последния завой. Подръпна края на одеялцето и вдигна детето нагоре, за да му покаже неговия дом. Сякаш разбирайки, Виктор Джуниър се взря през предното стъкло към приятната, но непретенциозна къща. Той примигна, после се обърна и сякаш се усмихна на Виктор.

— Май ти хареса, а, Тигърче? — произнесе Виктор игриво. — Само на три дни е, а бих се заклел, че ще ми проговори, ако можеше.

— И какво щеше да ти каже? — усмихна се Марша, докато смъкваше Ви Джей надолу. Бяха му дали този прякор, за да го разграничат от баща му, Виктор Старши.

— Не знам — отвърна съпругът и и спря бавно пред входната врата. — Може би, че иска да порасне и да стане лекар като стария си баща.

— О, за бога — извика Марша, отваряйки вратата.

Виктор скочи да и помогне. Беше чудесен, кристално-ясен октомврийски ден, изпълнен със слънце и мека, полегата светлина. Дърветата зад къщата преливаха във великолепието на есенните цветове; алени кленове, ръждиво-оранжеви дъбове и жълти брези — едни от други по-красиви. Когато стигнаха до алеята, входната врата се отвори и Джанис Фей, бавачката, която живееше у тях, изтича надолу по стълбите да ги посрещне.

— Покажете ми да го видя — помоли тя и застана пред Марша. После ахна от възхищение и вдигна ръка към устата си.

— Какво мислиш? — попита Виктор.

— Като ангел е — прошепна тя и поклати глава. — Прекрасен е… Струва ми се, че никога не съм виждала такива сини очи. — И протегна ръце: — Дайте да го подържа. — Тя го пое нежно от Марша и го залюля напред-назад. — Определено не очаквах руса коса.

— Нито пък аз — засмя се Марша. — Мислехме си, че ще те изненадаме както той изненада нас. Това идва от моя род.

— О, разбира се — подкачи я Виктор. — Има много русокоси в рода на Чингиз хан.

— Къде е Дейвид? — попита Марша.

— Вътре, в къщата — каза Джанис, без да отлепя очи от лицето на Ви Джей.

— Дейвид! — извика Марша.

На прага се появи малко момче, което държеше в ръка изтъркано плюшено мече. Беше слабичко петгодишно дете с тъмна, къдрава коса.

— Хайде, ела да видиш малкия си брат!

Дейвид покорно излезе и се присъедини към въодушевената група.

Джанис се наведе и му показа новороденото, но когато Дейвид го погледна, смръщи нос:

— Мирише на лошо.

Виктор се засмя, а Марша го целуна и му каза, че когато Ви Джей стане малко по-голям и той ще мирише хубаво като Дейвид.

Марша взе Ви Джей от бавачката и вдигна очи към къщата. Джанис въздъхна. Беше толкова хубав ден. Тя обичаше малките бебета. По едно време усети, че Дейвид я хваща за ръката и се обърна към него. Момчето я гледаше тъжно.

— Иска ми се това бебе да не беше идвало — прошепна то.

— Ш-ш-ш-т, тихо — каза нежно Джанис и го прегърна. — Това не е най-приятният начин да реагираш. Той е само едно мъничко бебче, а ти си голямо момче.

Като се държаха за ръце, те влязоха в къщата в момента, в който Виктор и Марша изчезнаха по стълбите в новообзаведената детска стая на горния етаж. Джанис поведе Дейвид към кухнята, където бе започнала да приготвя вечерята. Момчето седна на един кухненски стол и сложи плюшеното мече на друг стол отсреща.

— Кого повече обичаш — мен или бебето? — обърна се той към Джанис, която стоеше до мивката.

Тя пусна зеленчуците, които миеше и го вдигна на ръце. Допря чело до неговото и каза:

— Обичам те повече от всичко на този свят.

Никой не подозираше, че им остават само още няколко години живот.

Дълги, тънки сенки от голите кленове, очертаващи алеята, пресичаха широкия калдъръмен двор, който отделяше бялата колониална къща от хамбара. На здрачаване задуха вятър и разлюля сенките в плавни вълни, придавайки им вид на огромна паяжина. Въпреки, че официално пролетта бе настъпила, зимата продължаваше да стиска в студения си юмрук северен Андоувър, Масачузетс.