Робин Кук - Мозъци

Вратата на старата сграда на Медицинския факултет жалостиво проскърца на пантите си. Взел на един дъх няколко етажа нагоре, Филипс полетя по запуснат коридор с полуизкъртена настилка от мраморни плочи, стигна до амфитеатралната аула и рязко се закова на място. Просторното помещение беше тъмно, което означаваше, че Майкълс още го няма. Зад гърба му цареше пълна тишина. Беше успял да се изплъзне от преследвачите си, но властите вече знаеха къде да го търсят и засичането му беше само въпрос на време.

Направи опит да успокои дишането си. Ако Майкълс не се появи през следващите няколко минути, трябваше да отиде в апартамента на Дениз, независимо от факта, че там ще бъде абсолютно безпомощен. Механично побутна вратата на аулата и за негова изненада тя безшумно се отвори. Зад нея цареше пълен мрак.

Тишината бе нарушена от тихо и басово бучене, което Филипс познаваше още от студентските си години. Така бучаха изстиналите луминесцентни тръби миг преди да бъдат включени. После, точно както някога, аулата се обля от ярка и студена светлина. Очите му бяха привлечени от някакво движение ниско долу, в близост до катедрата. Майкълс енергично размахваше ръце.

— Мартин! — усмихна се той. — Слава Богу, че си тук!

Филипс се хвана за излъскания месингов парапет между редовете и хукна надолу. Майкълс го очакваше в подножието на стълбите.

— Свърза ли се с ректора? — извика Филипс и в душата му потрепна надежда за пръв път от много време насам.

— Всичко е наред, слизай — продължаваше да се усмихва приятелят му.

Мартин внимаваше да не се спъне в сноповете разноцветни кабели, които пресичаха пътеката и чезнеха към различни апарати, заели някогашните места за сядане. После забеляза, че Майкълс е в компанията на трима непознати мъже. Може би беше успял да потърси помощ.

— Трябва да направим нещо за Дениз! — извика той. — Те са я…

— Вече се погрижихме за нея — прекъсна го Майкълс.

— Тя добре ли е? — закова се на място Мартин.

— Добре е, намира се в пълна безопасност — кимна приятелят му. — Хайде, няма ли най-сетне да дойдеш тук?

Последните метри до катедрата бяха най-трудни, тъй като стъпалата почти не се виждаха от кабели и дребна апаратура.

— Току-що се измъкнах от двама души, които стреляха по мен горе, в лабораторията на неврохирургията — извика той. Гласът му излетя на пресекулки.

— Тук ще бъдеш в безопасност — отвърна Майкълс.

Най-сетне стигна до дъното на амфитеатъра и се изправи очи в очи с приятеля си.

— Нямах време да я претърся — промърмори той и любопитно огледа непознатите. Единият от тях се оказа Карл Ръдман, помощникът на Майкълс. Другите двама, облечени в черни комбинезони, виждаше за пръв път.

— Сега доволни ли сте? — обърна се към тях Майкълс. — Казах ви, че ще го намерите именно тук…

— Добре, успяхте да го докарате — кимна единият от мъжете, без да сваля очи от Филипс. — Но ще съумеете ли да го държите под контрол?

— Мисля, че да — кимна Майкълс.

Мартин слушаше странните реплики и местеше очи между приятеля си и непознатия в черния комбинезон. После изведнъж се сети къде го беше виждал: той беше мъжът, който ликвидира Върнър!

— Искам да ти покажа нещо, Мартин — меко и почти бащински подхвърли Майкълс.

— Доктор Майкълс — вдигна ръка непознатият. — Мога да гарантирам единствено действията на ФБР. Надявам се разбирате, че нещата по отношение на ЦРУ стоят съвсем различно!

— Разбирам, господин Сансоун — завъртя се на пети Майкълс. — ЦРУ не е под вашата юрисдикция. Но въпреки това искам няколко минути насаме с доктор Филипс. — Тръгна към вратата, от която се влизаше в съседната зала и леко кимна с глава: — Ела с мен, Мартин…

Инстинктивно стиснал с ръце излъсканите парапети, Филипс усети как объркването му отстъпва място на ужаса.

— Какво става тук? — попита той, обзет от мрачни предчувствия. Думите с мъка излетяха от почти парализираните му устни.

— Ела и ще разбереш! — отвърна с нотка на нетърпение Майкълс.

— Къде е Дениз? — попита Мартин, без да помръдва от мястото си.

— Тя е в безопасност, повярвай ми — рече Майкълс, направи крачка в обратна посока и го хвана за ръката.

— Ела, искам да ти покажа нещо. Отпусни се, скоро ще я видиш…

Филипс му позволи да го отведе в съседната амфитеатрална зала. Младият помощник на Майкълс вече беше там и лампите светнаха. И тук нямаше седалки. В центъра се издигаше огромен екран, изработен от милиони реагиращи на светлината фоторецептори, от задната му част излизаше дебел сноп кабели, които чезнеха към обемистия сандък на процесора за обработка на информацията. От обратната страна на този сандък излизаха още кабели, но значително по-малко на брой. Те бяха свързани с два компютъра, а те от своя страна — с още няколко системи, чиито монитори бяха разпръснати из цялата зала.