Робин Кук - Мозъци

— Имаш ли представа какво виждаш? — попита Майкълс.

Мартин мълчаливо поклати глава.

— Виждаш първия в света компютъризиран модел на човешкото зрение. Той е голям и доста примитивен за нашите стандарти, но действа изненадващо добре. Образите, които се появяват на екрана, се обработват автоматически от системата компютри, която виждаш… — Ръцете на младежа направиха кръгово движение, в гласа му се долови дълбоко вълнение: — Това, което виждаш, Мартин, може да се сравнява само с първата верижна реакция при разпадането на атома, осъществена преди години в Принстън! То без съмнение ще бъде едно от най-големите научни открития в съвременната история!

Мартин втренчено го погледна, сякаш искаше да се увери, че приятелят му не е превъртял.

— Създадохме компютър от четвърто поколение! — ухили се Майкълс и дружески го шляпна по гърба. — Слушай! Първото поколение бяха компютри, които малко се различаваха от обикновени изчислителни машини. Във второто бяха включени транзисторите, а в третото — микрочиповете. След дълга и упорита работа ние създадохме четвъртото поколение, част от което е и малкият процесор, който действа в кабинета ти. Имаш ли представа какво означава всичко това?

Филипс поклати глава, безсилен пред възбудената тирада на приятеля си.

— Създадохме изкуствен разум, Мартин! Накарахме компютрите да мислят! Те вече могат да се учат и да разсъждават! Това все някога трябваше да се случи и ние сме първите, които го постигнаха! — Майкълс сграбчи ръката му и го повлече към малката аудитория, в която се помещаваше лабораторията по микробиология и физиология. Вратата й се оказа блиндирана, зад нея имаше още една — от дебела стомана. В ръцете му се появи връзка дълги касови ключове, тежките врати проскърцаха на пантите си. Вътрешността на лабораторията наподобяваше банков трезор.

Мартин замръзна от изненада. Старите лабораторни маси и пейки бяха изчезнали, дългото около тридесет метра помещение беше напълно изолирано, без нито един прозорец. Върху нещо като правоъгълен подиум в центъра бяха подредени огромни стъклени цилиндри, запълнени с някаква прозрачна течност.

— Това е нашата суровинна база, която има решаващо значение — промърмори Майкълс и потупа с длан най-близкия от цилиндрите. — Знам, че първото ти впечатление ще бъде подчинено на емоциите, и с нас беше така… Но можеш да ми повярваш, че жертвите си струват. Напълно си струват!

Преодолял вцепенението си, Мартин бавно заобиколи прозрачния контейнер. Беше висок близо два метра, а диаметърът му надхвърляше един. Вътре, потопени изцяло в прозрачната субстанция, която — както по-късно щеше да разбере — беше концентрат от течностите, циркулиращи в главния и гръбначния мозък, бяха разположени живите останки на Катрин Колинс. Момичето беше заело клекнало положение, с ръце на тила. Действащият апарат сърце-бял дроб доказваше наличието на жизнена дейност. Но мозъкът беше напълно оголен, черепът просто беше отстранен. Лицето също го нямаше, с изключение на очите, които плуваха свободно в течността, покрити с контактни лещи. От тила й стърчеше гъвкав маркуч, очевидно свързан с ендотрахеята.

Ръцете също бяха прецизно дисектирани. Сензорните нерви бяха оголени и висяха в течността като фина паяжина. Краищата им бяха свързани с електроди, стърчащи от мозъка.

Филипс завърши бавната си обиколка около цилиндричния контейнер. Душата му беше скована от ужас, краката му се подгъваха.

— Вероятно знаеш, че най-значимите открития в областта на компютърните науки са пряко свързани с изучаването на биологичните системи — отново проговори Майкълс. — На практика това е основната цел на кибернетиката. Но ние направихме следващата стъпка и се насочихме към човешкия мозък, при това не за да го изучаваме от психологическа гледна точка. Подходът на тази наука е твърде примитивен за нас, тъй като тя разглежда мозъка като една загадъчна черна кутия… — Мартин изведнъж си спомни, че Майкълс беше споменал нещо за „черни кутии“ в деня, в който му достави новото оборудване за разчитане на рентгенови снимки. — Ние подходихме към мозъка като към една сложна машина, която изпълнява строго определени функции. И резултатите от този подход надминаха най-смелите ни очаквания — открихме по какъв начин се съхранява информацията, как мозъкът я обработва паралелно (за разлика от последователната обработка на компютрите от вчерашния ден), как е организирана дейността му, базираща се на една изключително ефективна приоритетна система. В резултат на всичко това вече знаем как да проектираме и изградим механична система, която е огледално копие на мозъка с всичките му сложни функции. И тя работи, Мартин! Работи по начин, който ще надмине и най-смелите ти мечти!