Робин Кук - Маркер

— Не можеш да повярваш каква сутрин! Тук имаше още два постоперативни смъртни случая последната нощ, точно както предишните четири: и двамата млади и здрави.

— Знам — каза Лори със слаб глас. — Вече аутопсирах и двамата. Затова те търсих по-рано.

— И какво откри?

— Нямаше нищо: никаква патология — отвърна тя по същия вял начин. — Бяха като предишните четири.

— Знаех си! Знаех си! — Той възбудено размаха ръце. Изправи се и закрачи напред-назад из тесния кабинет. — Свиках спешно събрание на Комисията по заболеваемостта и смъртността тази сутрин, макар да се бяхме срещали само преди два дни. Представих двата случая като доказателство, че изминалите пет седмици не са били нищо друго, освен пауза. Убеждавах ги напразно, че трябва да направим нещо. Но не! Щели сме само да пуснем муха на медиите. Питах се дали да не се обадя анонимно в някоя телевизия, но май няма да го направя. Дори отидох в офиса на президента на болницата след срещата, за да се опитам да го убедя да промени становището си, но все едно, че разговарях със стената. Само успях да го вбеся.

Лори го гледаше как крачи, но не срещна очите му. В този момент не й беше до серията от подозрителни смъртни случаи в „Манхатън Дженерал“, но нямаше емоционалната сила да прекъсне страстното му излияние.

— После нещата се влошиха още повече — добави той, — имахме нападение в гаража тази сутрин. Мисля, че започвам да съзирам система във всичкото това. Никога досега не е ставало подобно нещо.

Роджър най-сетне спря и очите им се срещнаха. Изражението му показваше, че търси съчувствие и разбиране, но се промени веднага, щом забеляза лицето й.

— Защо си така омърлушена? — попита той. Наведе се към нея и бързо седна. — Съжалявам. Тук ти дрънкам за какво ли не, а ти си разстроена. Какво се е случило?

Лори стисна очи и изви глава на една страна. Внезапната му загриженост събуди отново чувствата, които бе изпитала в момента, когато Ан Диксън й беше съобщила новината. Тя усети ръката на Роджър върху рамото си.

— Какво ти е, Лори? Какво не е наред?

Отначало тя само поклати глава, борейки се с напиращите сълзи. Мразеше да проявява слабост. Изправи гръб и си пое дълбоко въздух, след което издиша шумно.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Аз се държах като пълен егоист, като безчувствено животно. Какво се е случило?

Тя прочисти гърлото си и започна да му разказва историята. Каза му за майка си и скорошната й операция, както и това, че самата тя е позитивна за мутиралия ген. Спомена и съвета на баща си да си направи тест. Описа му как е дошла в „Манхатън Дженерал“, как са й взели кръв в деня, когато двамата с Роджър се бяха запознали, как за известно време е забравила всичко, докато тази сутрин не я бе потърсила Ан Диксън. Завърши с това, че току-що излиза от срещата си с нея, от която е научила, че е позитивна за този маркер и за самия мутирал ген, така че няма вероятност за лабораторна грешка. Призна, че се е разгневила на социалната работничка, макар да се е опитвала да потисне чувствата си. Накрая се засмя.

— Изненадан съм, че можеш да се шегуваш с това — каза Роджър. — Сега какво трябва да се прави? Каква е следващата стъпка?

— Още щом изляза от кабинета ти, отивам да се срещна със Сю Пасеро. Тя ми предложи да ми уреди среща в най-скоро време с онколог.

Тя погали Роджър по бедрото и се надигна от стола.

— Почакай — спря я той и я върна на седалката. — Не бързай чак толкова! След като не си дала шанс на социалната работничка, нека аз те попитам как се чувстваш. Предполагам, че е нещо като да научиш, че най-добрият ти приятел е твой смъртен враг.

Лори се взря в тъмните му кафяви очи. Дали се интересуваше от това като приятел или като лекар. И ако беше първото, дали интересът му бе искрен? Очевидно бе майстор в това да изрича правилните думи, но каква беше мотивацията му? Тя се нахока заради съмненията си, но след огорчението, че бе премълчал за брака и децата си, вече не можеше да е сигурна в нищо.

— Предполагам, че не съм имала време да почувствам едно или друго — каза тя след малка пауза. Бе понечила да каже за новопридобитата си способност да не мисли за онова, за което не иска, но след това реши, че е дълга история, и че трябва да тръгва за Сюзан. Очертаваше се онкологът да бъде ключът в това дълго ходене по мъките и колкото по-скоро се срещнеше с него, толкова по-добре.

— Може би искаш да споделиш нещо с мен — настоя Роджър. Ръката му продължаваше да стои върху рамото й. — Не може да научиш нещо толкова разстройващо и да не изпитваш някакви специфични страхове.