Робин Кук - Маркер

— ЕНП са изключително важни — каза Ан. — Те са специални места в човешкия геном, където единичната нуклеотидна базова двойка се е променила при мутация — делеция или — макар и по-рядко — включване.

— А защо са толкова важни? — попита Лори.

— Защото милиони от тях са разпределени в целия човешки геном — като удобни маркери, които свързват наследствените със специфично абнормалните гени. Много по-лесно е да се тества за маркера, отколкото да се изолира и да се определи последователността на базите в рамките на засегнатия ген, макар ние да правим и двете, за да сме сто процента сигурни. Искаме да сме убедени, че даваме на пациента коректна информация.

— Да. — Лори отново изпита раздразнение. Споменаването на абнормални гени грубо я бе върнало в реалността, за да й напомни за какво всъщност се водеше този разговор. Не ставаше въпрос за интелектуално упражнение.

Изглежда забравила за състоянието й, и след като се консултира за пореден път с клипборда, Ан продължи монолога си. Лори внезапно почувства, че вече не издържа. Тя вдигна ръка, за да накара социалната работничка да спре. Жената се изкашля, спря на средата на изречението и я погледна въпросително.

— С цялото ми уважение — произнесе Лори, като се опитваше да звучи спокойно, — има нещо, което или не знаете, или сте забравили. Случайно съм лекар. Оценявам усилията ви, но предполагам, че истинската причина сега да съм тук е за да получа резултатите си от теста. Интересува ме къде са те. Затова бихте ли била така любезна да ми кажете?

Объркана, Ан отново погледна клипборда. Когато най-накрая вдигна очи, мигането й се беше засилило.

— Не знаех, че сте лекар. Видях, че пред името ви стои докторска титла, но не знаех какъв доктор сте. Никъде не пишеше, че сте доктор по медицина.

— Всичко е наред. Положителна ли съм за маркера на гена за BRCA1?

— Чакайте, още не сме говорили за последствията.

— Запозната съм с последствията и всички други въпроси, които мога да имам, ще отнеса директно към моя онколог. Не искам да прозвучи така сякаш не оценявам усилията ви — добави Лори, — но трябва да знам.

— Разбира се. — Социалната работничка се изправи в стола си и я погледна в очите. Сега нямаше никакви тикове. — Всъщност, позитивна сте за маркера за BRCA1, което се потвърди от подреждането на гена. Съжалявам.

Лори отмести невиждащи очи и прехапа устни. Макар да очакваше новината можеше да усети сълзите, които вече се събираха затова се опита да се стегне. Беше въпрос на принципи. Беше твърдо решена да не използва хартиените кърпички в кутията на масата.

— Добре — чу се тя да произнася. Чу, че жената срещу нея започна да говори, но не слушаше. Макар да чувстваше, че не е справедливо, тя обвиняваше и нея за тази вест.

Изправи се, изобрази една насилена усмивка и тръгна към вратата. Ръцете й бяха влажни. Чу, че Ан я последва и извика името й, но дори не се обърна. Прекоси приемната на клиниката с равномерни крачки и излезе в болничния коридор.

На първия етаж осъзна, че е заобиколена от забързани тълпи, които влизаха и излизаха. Анонимността й неочаквано успокои смута и вълнението в душата й. Срещу информационното гише имаше пейка и тя седна за малко. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да реши какво да прави после. Беше обещала на Сю да отиде в гинекологичната клиника и да си запази час при онколога, но докато седеше, почувства необходимост да си поговори с някого. Помисли си за Роджър и се запита дали срещата му не беше свършила.

Административната зона се намираше наблизо и когато свързващата врата се затвори зад гърба й, Лори осъзна, че предпочита тишината пред хаоса на болничния коридор. Обувките й не издаваха никакъв шум по килима. Като се опитваше да не мисли за тиктакащата бомба във всяка своя клетка тя тръгна към офиса на Роджър. Една от секретарките я позна и се усмихна:

— Д-р Русо вече е в кабинета си — каза тя и погледна към Лори иззад монитора на компютъра си.

Лори кимна признателно и се насочи натам. Вратата беше открехната. Роджър седеше зад бюрото си и пишеше нещо. Тя почука леко и той вдигна глава. Беше облечен както обикновено, когато бе в болницата. Носеше златиста вратовръзка материята и цветът, на която контрастираха приятно с изсеченото му, с постоянен загар лице.

— Не може да бъде! — Той стана — Преди две секунди ти оставих съобщение на гласовата поща. Какво съвпадение. — Той заобиколи бюрото и затвори вратата. Обърна се отново към нея, прегърна я и я целуна по челото. Не забеляза отпуснатите й ръце. — Радвам се, че си тук. Имам да говоря за толкова неща с теб. — Той обърна двата стола един към друг и махна с ръка на Лори да седне, след което седна и той.